Сидни Шелдън - Лекарки

— Да. Елате в кабинета ми.

Когато седнаха, Хъни промълви:

— Зная, че сте разочарован от мен.

— Трябва да призная, че съм малко изненадан…

Хъни го прекъсна.

— Зная, доктор Айлър. Миналата нощ не съм мигнала. Да ви кажа правичката, толкова бях развълнувана, че ще работя с вас, че… просто не можах да заспя.

Той вдигна вежди учуден.

— О, разбирам. Сигурен бях, че трябва да има някаква причина за… Искам да кажа, че успехът ви в университета е толкова фантастичен. Какво ви накара да станете лекарка?

Хъни сведе поглед и продума тихо:

— Имах по-малък брат, който пострада при катастрофа. Лекарите направиха всичко възможно, за да го спасят, но той умря пред очите ми. Умираше дълго и аз се чувствах толкова безпомощна. Реших, че ще прекарам живота, помагайки на другите да оздравяват. — Очите й се напълниха със сълзи.

„Колко е уязвима“, помисли си д-р Айлър.

— Радвам се, че поговорихме.

Хъни го погледна и си рече: „Значи ми повярва.“

В противоположната част на града репортери и телевизионни камери чакаха на улицата Лу Динето да излезе от съдебната зала, усмихнат и с вдигната за поздрав ръка — приветствие на царска особа към селяците. До него вървяха двама телохранители — единият висок и слаб, известен като Шадоу, другият набит и як, на име Райно. Както винаги Лу Динето бе облечен елегантно и скъпо, в сив копринен костюм и бяла риза, синя вратовръзка и обувки от алигаторска кожа. Дрехите трябваше да бъдат скроени добре, за да изглежда прилично, защото той бе нисък и пълен, с криви крака. Винаги бе усмихнат и готов да подхвърли хаплива забележка на вестникарите, които обичаха да го цитират. Досега Динето три пъти бе подвеждан под отговорност и съден за най-различни престъпления — палеж, рекет, та дори и предумишлено убийство — и всеки път се измъкваше.

Когато напусна съдебната зала, един от репортерите извика:

— Знаехте ли, че ще ви оправдаят, мистър Динето?

Динето се изсмя.

— Разбира се, че знаех. Аз съм невинен бизнесмен. Поради липса на по-добро занимание правителството ме преследва. Затова плащаме толкова високи данъци.

Към него се насочи телевизионна камера. Лу Динето спря, за да се усмихне пред обектива.

— Мистър Динето, можете ли да обясните защо двамата свидетели, които трябваше да дадат показания срещу вас на процеса за предумишлено убийство, не се явиха?

— Разбира се, че мога — каза Динето. — Били са честни граждани, които са решили да не лъжесвидетелстват.

— Правителството твърди, че оглавявате мафията на Западното крайбрежие и че вие сте наредили…

— Единственото нещо, което нареждам, е къде да седнат клиентите в ресторанта ми. Искам на всички да им е удобно. — Той се усмихна на блъскащата се тълпа репортери. — Между другото, каня всички ви тази вечер в ресторанта на безплатна вечеря и питиета.

Той се запъти към мястото, където го чакаше дълга черна лимузина.

— Мистър Динето…

— Мистър Динето…

— Мистър Динето…

— Ще се видим тази вечер в ресторанта ми, момчета и момичета. Всички го знаете къде е.

И Лу Динето се настани в колата с усмивка и вдигната за поздрав ръка. Райно затвори вратата на лимузината и седна отпред. Шадоу се плъзна зад волана.

— Беше страхотно, шефе! — каза Райно. — Ти наистина знаеш как да се оправяш с тези нули.

— Накъде? — попита Шадоу.

— У дома. Ще ми се да взема гореща вана и да хапна една хубава пържола.

Колата потегли.

— Не ми хареса този въпрос за свидетелите — намръщи се Динето. — Сигурни ли сте, че никога няма?…

— Не, освен ако не могат да говорят под вода, шефе.

Динето кимна.

— Добре.

Лимузината фучеше по Филмор Стрийт. Динето каза:

— Видяхте ли му физиономията на районния прокурор, когато съдията отхвърли…

Точно пред лимузината изскочи кученце. Шадоу завъртя рязко волана, за да не го сгази, и натисна силно спирачките. Колата се качи на бордюра и се заби в един електрически стълб. Главата на Райно се удари в предното стъкло.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева Динето. — Да не се опитваш да ме убиеш?

Шадоу трепереше.

— Съжалявам, шефе. Едно куче притича пред колата…

— И ти реши, че неговият живот е по-важен от моя, така ли? Глупав задник такъв!

Райно стенеше. Обърна се и Динето видя кръвта, която течеше от голямата порезна рана на челото му.

— За Бога! — изкрещя Динето. — Виж какво направи!

— Нищо ми няма — промърмори Райно.

— Как ли пък не! — Динето се обърна към Шадоу. — Закарай го в болница.