Сидни Шелдън - Лекарки

Бяха й необходими два дни, за да се свърже по телефона с Алфред в Заир, където той работеше на половин ден с екип на Световната здравна организация.

Когато Пейдж му съобщи новината, той каза:

— Това е чудесно, миличка. Аз почти свърших медицинското си образование. Ще остана да поработя тук известно време, но след няколко години ще практикуваме заедно.

„Заедно“. Вълшебната думичка.

— Пейдж, закопнял съм за теб. Ако сваря да се измъкна за няколко дни, ще можеш ли да дойдеш на Хавайските острови?

Тя не се поколеба нито за миг.

— Да.

И двамата успяха. По-късно Пейдж можеше само да си представя колко му е било трудно да измине дългия път, ала той не спомена нищо за това.

Прекараха три невероятни дни в малък хотел на име „Съни Коув“ на Хавайските острови и като че ли никога не бяха се разделяли. На Пейдж толкова й се искаше да помоли Алфред да замине с нея за Бостън, но съзнаваше колко егоистично щеше да бъде това. Работата му беше много по-важна.

Последния ден, докато се обличаха, Пейдж попита:

— Къде ще те пратят, Алфред?

— В Гамбия или може би в Бангладеш.

„За да спасява човешкия живот, за да помага на онези, които толкова отчаяно се нуждаят от него.“ Тя го прегърна силно и затвори очи. Не искаше да го пусне.

Като че ли прочел мислите й, той се обади:

— Никога няма да те пусна да си отидеш.

Пейдж започна да учи в медицинския институт и редовно си кореспондираше с Алфред. Независимо в коя част на света се намираше, той успяваше да я поздрави за рождения й ден и на Коледа по телефона. Точно в навечерието на Нова година, когато Пейдж беше във втори курс, Алфред й телефонира.

— Пейдж?

— Миличък! Къде си?

— В Сенегал. Пресметнах, че е само на четиринадесет хиляди километра от хотел „Съни Коув“.

Трябваше й минута да осъзнае думите му.

— Искаш да кажеш?…

— Можем ли да се срещнем на Хавайските острови за Нова година?

— О, да! Да!

Алфред пропътува почти половината свят, за да бъде с нея, и този път магията беше още по-силна. Времето спря и за двамата.

— Догодина ще оглавя собствен екип на СЗО — каза Алфред. — Когато завършиш института, искам да се оженим…

Успяха да се срещнат още веднъж, а когато не можеха да го правят, писмата им бяха мост през времето и пространството.

През всичките тези години той работеше като лекар в страните от Третия свят, вървеше по стъпките на баща си и на нейния баща, вършейки чудесната работа, която бяха вършили те. И сега най-сетне се връщаше при нея у дома.

Докато препрочиташе телеграмата на Алфред за пети път, Пейдж си помисли: „Той пристига в Сан Франциско!“

Кет и Хъни спяха в стаите си. Тя ги събуди.

— Алфред си идва! Той се връща! Ще бъде тук в неделя!

— Чудесно — промърмори Кет. — Но защо не ме събуди в неделя? Току-що легнах.

Хъни бе по-отзивчива. Тя седна в леглото и каза:

— Това е страхотно! Умирам да се запозная с него. От колко време не сте се виждали?

— Две години — отвърна Пейдж, но непрекъснато поддържахме връзка.

— Късметлийка си — въздъхна Кет. — Е, вече всички сме будни. Ще сложа кафе.

Трите седяха около кухненската маса.

— Защо не уредим тържество в чест на Алфред? — предложи Хъни. — За „добре дошъл на младоженеца“.

— Идеята не е лоша — съгласи се Кет.

— Ще отпразнуваме истински… с торта, балони… с всички салтанати!

— Ще му приготвим обяд тук — каза Хъни.

Кет поклати глава.

— Пробвах вече манджите ти. Ще поръчаме отвън.

До неделя оставаха четири дни и те прекарваха цялото си свободно време в обсъждане пристигането на Алфред. По чудо и трите бяха свободни от дежурство в неделя.

В събота Пейдж успя да иде на фризьор и козметик. Излезе да пазарува и хвърли доста пари за нова рокля.

— Добре ли изглеждам? Мислите ли, че ще му хареса?

— Изглеждаш страхотно! — увери я Хъни. — Надявам се, че те заслужава.

Пейдж се усмихна.

— Надявам се, че аз го заслужавам. Ще ви допадне. Той е фантастичен!

В неделя поръчаният от тях богат обяд бе сервиран на масата в трапезарията с бутилка изстудено шампанско. И трите стояха и чакаха нервно пристигането на Алфред.

В два часа се позвъни на вратата и Пейдж изтича до отвори. Беше Алфред. Малко изморен, малко поотслабнал. Но това беше нейният Алфред. До него стоеше брюнетка на около тридесет години.

— Пейдж! — възкликна Алфред.

Тя го прегърна. После се обърна към Хъни и Кет и каза гордо:

— Това е Алфред Търнър. Алфред, това са моите съквартирантки, Хъни Тафт и Кет Хънтър.