Сидни Шелдън - Лекарки

Тя стана. Палатката на Алфред беше само на няколко метра. Ужасена, Пейдж вдигна платнището и се втурна вътре.

— Алфред!

Той седна, събуден начаса.

— Пейдж? Нещо лошо ли се е случило?

— Страх ме е. Мога ли да легна за малко при теб?

— Разбира се.

Те лежаха и слушаха как животните с трясък ломят храсталака.

След няколко минути звуците започнаха да се отдалечават.

Алфред усети топлото тяло на Пейдж до своето.

— Пейдж, мисля, че е по-добре да се върнеш в палатката си.

Тя почувства как твърдата му мъжественост се притиска в нея.

Смътният зов на съзряващите им тела изведнъж се превърна в неумолима потребност.

— Алфред.

— Да? — Гласът му беше дрезгав.

— Ние ще се женим, нали?

— Да.

— Тогава всичко е наред.

Заобикалящите ги звуци на джунглата изчезнаха и те започнаха да изучават и откриват един свят, който принадлежеше само на тях двамата. Бяха единствените, които се любеха в света, и се опиваха от това невероятно чудо.

Призори Пейдж се промъкна отново в палатката си и щастлива, си помисли: „Вече съм жена.“

От време на време Кърт Тейлър предлагаше на Пейдж да се върне в Съединените щати, за да живее с неговия брат в красивата му къща в Диърфийлд, на север от Чикаго.

— Защо? — питаше Пейдж.

— За да станеш истинска млада дама.

— Аз съм истинска млада дама.

— Истинските млади дами не дразнят маймуните и не се опитват да яздят малки зебри.

Отговорът й винаги беше един и същ.

— Няма да те изоставя.

Когато Пейдж навърши седемнадесет години, екипът на Световната здравна организация замина за едно село в джунглите на Южна Африка да се бори с тифусна епидемия. Положението стана още по-гибелно, след като наскоро след пристигането на лекарите избухна война между две местни племена. Предупредиха Кърт Тейлър да напусне.

— Не мога, за Бога. Имам пациенти, които ще умрат, ако ги изоставя.

Четири дни по-късно нападнаха селото. Пейдж и баща й се свиваха в малката си колиба, вслушвайки се във виковете и изстрелите отвън.

Пейдж бе ужасена.

— Те ще ни убият!

Баща й я прегърна.

— Нищо няма да ни сторят, миличка. Ние сме тук, за да им помогнем. Те знаят, че сме техни приятели.

Той беше прав.

Вождът на едно от племената нахлу в колибата с няколко воини.

— Не се тревожете. Ще ви пазим.

Така и направиха.

Стрелбата най-сетне стихна, но на сутринта Кърт Тейлър взе решение.

Пусна телеграма на брат си: „Изпращам Пейдж със следващия самолет. Ще пиша подробно. Моля посрещни я на летището.“

Когато научи това, Пейдж побесня. Закараха я, ридаеща бурно, до малкото прашно летище, където я чакаше самолет „Пайпър Къб“, за да я отведе до град, от който имаше рейс за Йоханесбург.

— Отпращаш ме, защото искаш да се отървеш от мен! — плачеше тя.

Баща й я прегръщаше силно.

— Обичам те повече от всичко на света, бебчо. Ще ми липсваш всеки миг. Но скоро се връщам в Щатите и отново ще бъдем заедно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Алфред също беше дошъл да изпрати Пейдж.

— Не се тревожи — каза й той. — Ще дойда и ще те взема веднага щом мога. Ще ме чакаш ли?

Въпросът беше доста глупав след всичките тези години.

— Разбира се, че ще те чакам.

След три дни, когато самолетът кацна на аерогара „О’Хеър“ в Чикаго, я посрещна вуйчо й Ричард. Пейдж никога не го беше виждала. Знаеше само, че е много богат бизнесмен, чиято съпруга беше починала преди няколко години.

— Той е преуспелият в семейството — казваше винаги бащата на Пейдж.

Първите думи на вуйчо й я смазаха.

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя това, Пейдж, но току-що научих, че баща ти е бил убит в туземното въстание.

Целият й свят се срути само за един миг. Болката беше толкова силна, че тя не беше сигурна дали ще може да я понесе. „Няма да се разплача пред вуйчо — преглъщаше сълзите си Пейдж. — Няма. Не трябваше да тръгвам. Връщам се обратно.“

В колата по пътя от летището тя наблюдаваше през прозореца натовареното движение.

— Мразя Чикаго.

— Защо, Пейдж?

— То е като джунгла.

Ричард не разреши на Пейдж да се върне в Африка за погребението на баща си и това я вбеси. Той се опита да й обясни разумно.

— Пейдж, вече са погребали баща ти. Няма никакъв смисъл.

Смисъл обаче имаше. „Алфред е там.“

Няколко дни след пристигането вуйчо й предложи да обсъдят нейното бъдеще.

— Няма какво да обсъждаме — осведоми го Пейдж. — Ще стана лекарка.

На двадесет и една години, след като завърши колеж, Пейдж подаде документи в десет медицински института и беше приета във всичките. Избра бостънския.