Сидни Шелдън - Лекарки

После тръгнаха за Африка. Към друго приключение!

Пейдж и Алфред свикнаха да се къпят в реки, в които имаше крокодили и хипопотами. Играеха с малки зебри, гепардчета и змии. Израснаха в кръгли колиби без прозорци, изплетени от клони и обмазани с глина, с утъпкани пръстени подове и конични покриви от слама. „Някога — заричаше се Пейдж — ще живея в истинска къща, в красива виличка със зелена морава и бяла дъсчена ограда.“

За лекарите и сестрите ежедневието беше трудно и обезсърчаващо. За децата обаче бе едно неспирно приключение да живеят в земята на лъвовете, жирафите и слоновете. Те ходеха на училище в примитивни сгради от пепелинови панели или пък, когато такива липсваха, им наемаха частни учители.

Пейдж беше умно дете и попиваше всичко като гъба. Алфред я обожаваше.

— Някой ден ще се оженя за теб, Пейдж — каза й, когато тя беше на дванадесет, а той — на четиринадесет години.

— И аз ще се омъжа за теб, Алфред.

Бяха две сериозни деца, възнамеряващи да прекарат остатъка от живота си заедно.

Лекарите от Световната здравна организация бяха безкористни, отдадени на професията си мъже и жени, посветили живота си на избраното поприще. Често работеха при почти невъзможни обстоятелства. В Африка трябваше да си съперничат с „вогеша“ — местните лечители, чиито примитивни церове се предаваха от баща на син и нерядко имаха смъртоносен ефект. Традиционният лек на масаите за телесни рани бе „олкилорите“ — смесица от говежда кръв, сурово месо и извлек от някакъв тайнствен корен.

Децата от племето кикую ги лекуваха от едра шарка, като ги караха да прогонват болестта с пръчки.

— Престанете с — това говореше им д-р Тейлър. — То не помага.

— По-добро е, отколкото да ни бодете кожата с остри стоманени игли — отвръщаха му те.

Диспансерите представляваха наредени под дърветата маси, на които се правеха хирургическите операции. Лекарите преглеждаха стотици пациенти на ден и винаги ги чакаха дълги опашки от прокажени, туберкулозно болни, туземци с коклюш, едра шарка, дизентерия.

Пейдж и Алфред бяха неразделни. Когато поотраснаха, ходеха заедно на пазар в селото, което бе отдалечено на километри разстояние. И обсъждаха плановете си за бъдещето.

Медицината бе част от детството на Пейдж. Тя се научи да се грижи за пациентите, да бие инжекции и да дава лекарства и измисляше най-различни начини да помага на баща си.

Пейдж беше привързана към баща си. Кърт Тейлър бе най-грижливият и всеотдаен човек, когото познаваше. Той наистина обичаше хората и не пестеше сили да помага на онези, които имаха нужда от него, вдъхнал бе тази страст и на Пейдж. Въпреки продължителния работен ден той намираше време да прекарва с дъщеря си. Превръщаше неудобството на примитивните условия, при които живееха, в забава.

Отношението на Пейдж към майка й беше различно. Майка й беше хубавица от богато семейство. Хладната й резервираност държеше Пейдж на разстояние. Да се омъжи за лекар, който ще работи из екзотични страни, й се бе сторило романтично, но суровата действителност я бе озлобила. Тя не беше топла, любеща жена и на Пейдж й се струваше, че все се оплаква.

„Защо трябваше да идваме в този забравен от Бога край, Кърт?“ „Хората тук живеят като животни. Ще се заразим от ужасните им болести.“ „Защо да не можеш да практикуваш медицина в Съединените щати и да печелиш пари като другите лекари?“

И още, и още.

Колкото повече майка й го упрекваше, толкова повече Пейдж обожаваше баща си.

Когато бе на петнадесет години, майка й избяга със собственика на голяма какаова плантация в Бразилия.

— Тя няма да се върне повече, нали? — попита Пейдж.

— Не, миличка. Съжалявам.

— Аз пък се радвам!

Не искаше да каже това. Болеше я, че майка й не я беше грижа за нея и за баща й, че ги беше изоставила.

Това преживяване още повече я сближи с Алфред Търнър. Заедно играеха, заедно ходеха на експедиции и споделяха мечтите си.

— Когато порасна, и аз ще стана лекар — довери й Алфред. — Ще се оженим и ще работим заедно.

— И ще имаме много деца!

— Разбира се. Ако искаш.

В нощта, когато Пейдж навърши шестнадесет години, емоционалната близост, съпътствала ги в целия им досегашен живот, придоби ново измерение. Лекарите бяха извикани по спешност заради епидемия в малко селце в Източна Африка и в лагера бяха останали само Пейдж, Алфред и един готвач.

Те вечеряха и си легнаха. Но посред нощ Пейдж се събуди в колибата си от далечен тропот на бягащи животни. Тя лежеше и докато минутите се нижеха, а тропотът се приближаваше, взе да я обхваща страх. Дишането й се учести. Никой не знаеше кога щяха да се върнат баща й и другите.