Сидни Шелдън - Лекарки

Една сутрин на закуска преди визитация Пейдж и Кет разговаряха за сексуалните задявки, на които бяха подложени.

— Повечето лекари се държат като съвършени джентълмени, но неколцина смятат, че сме им включени в куверта наред с пансиона и че сме тук, за да ги обслужваме — каза Кет. — Не минава седмица, без някой да не изтърси нещо от рода: „Защо не се отбиеш в квартирата ми да пийнем по едно? Имам страхотни компактдискове.“ Или пък в операционната, докато асистирам, хирургът току отрие ръка в гърдите ми. Един слабоумник ми рече: „Знаеш ли, когато си поръчвам пилешко, предпочитам черното месо.“

Пейдж въздъхна.

— Мислят, че ни ласкаят, третирайки ни като предмет на сексуално внимание. Бих предпочела да ни третират като лекари.

— Мнозина от тях изобщо не желаят да се въртим наоколо. Или искат да ни чукат, или пак искат да ни чукат. Знаеш ли, не е честно. Жените ги смятат за по-нисши, докато не докажат себе си, а пък мъжете ги считат за по-висши, докато не докажат какви нули са.

— Това си е отколешната мрежа на момчетата — каза Пейдж. — Ако бяхме повече, можехме да си спретнем мрежа на момичетата.

Пейдж беше чувала за Артър Кейн. Той бе обект на постоянни клюки в болницата. Прякорът му бе Доктор 007 — с лиценз да убива. Решаваше всички проблеми с операция и имаше най-много операции от всички лекари в болницата. Съответно и по-висок процент на смъртност.

Той бе плешив, нисък, с орлов нос, с почернели от тютюна зъби и ужасно дебел. Колкото и невероятно да бе, смяташе се за любимец на жените. Обичаше да нарича новите сестри и стажант-лекарки „прясно месце“.

И Пейдж Тейлър беше прясно месо. Той я видя във фоайето на горния етаж и седна на масата й без покана.

— Наблюдавам те от известно време.

Пейдж го погледна стресната.

— Моля?

— Аз съм доктор Кейн. Приятелите ме наричат Артър. — В гласа му прозвуча похотлив смях.

Тя се почуди колко ли приятели има.

— Как я караш тук?

Въпросът свари Пейдж неподготвена.

— Аз… мисля, че добре.

Той се наведе напред.

— Това е голяма болница. Лесно е да се изгубиш. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не съвсем — отвърна Пейдж предпазливо.

— Твърде си хубава, за да бъдеш една от тълпата. Ако си решила да стигнеш донякъде тук, имаш нужда някой да ти помогне. Някой, който познава играта.

Разговорът от минута на минута ставаше все по-неприятен.

— И вие бихте желали да ми помогнете.

— Правилно. — Той оголи потъмнелите си от тютюна зъби. — Защо не обсъдим това на вечеря?

— Няма какво да обсъждаме — отвърна Пейдж. — Не ме интересува.

Артър Кейн я изгледа, докато тя се отдалечаваше, и лицето му се изкриви от злобно изражение.

През първата година стажант-лекарите минаваха за по два месеца съответно през отделенията по акушерство и гинекология, ортопедия, урология и хирургия.

Пейдж научи, че е опасно човек да попадне през лятото със сериозно оплакване в болница, която обучава лекари, защото много от щатните специалисти излизат в отпуск и пациентите остават в ръцете на неопитните млади стажант-лекари.

Почти всички хирурзи обичат по време на операция да им свири музика. Един от лекарите имаше прякор Моцарт, а друг — Аксел Роуз, заради музикалните им вкусове.

По някаква причина всички огладняваха по време на операциите. Те непрекъснато говореха за храна. Току-виж, сте чули хирург, докато премахва гангренясал пикочен мехур, да казва:

— Снощи вечерях страхотно при Бардели. Най-добрата италианска кухня в целия Сан Франциско.

— Опитвали ли сте пирожките с раци в „Сайпръс Клъб“?…

— Ако обичате добре приготвено говеждо, отбийте се в „Хаус ъв Прайм Риб“ на Ван Нес.

А междувременно сестрата попиваше кръвта и вътрешностите на пациента.

Когато не говореха за ядене, лекарите обсъждаха резултатите от бейзболните или футболните мачове.

— Видяхте ли „Форти Найнърс“ как играха миналата събота? Басирам се, че им липсва Джо Монтана. Той винаги им оправяше играта в последните две минути.

И измъкваха перфорирания апендикс.

„Като по Кафка — мислеше си Пейдж. — На Кафка би му допаднало това.“

В три сутринта Пейдж спеше в дежурната стая, когато я събуди телефонен звън. Дрезгав глас каза:

— Доктор Тейлър… в стая 419… пациент със сърдечен пристъп. Побързайте!

И затвори.

Пейдж седна на края на леглото, борейки се със съня, и се изправи, залитайки. „Побързайте!“ Тя излезе в коридора, но нямаше време да чака асансьора. Хукна нагоре по стълбите към стая 419, сърцето й щеше да изскочи. Отвори рязко вратата и остана зяпнала на прага.