Сидни Шелдън - Лекарки

— Пациентът с язва на стомаха в четвърта стая има болки…

В три и тридесет сутринта:

— Доктор Тейлър, пациентът в стая 310 кърви…

В една от палатите лежеше мъж със сърдечен пристъп и Пейдж нервно се вслушваше в ударите на сърцето му, когато чу името си по високоговорителя.

— Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.

„Не бива да се паникьосвам — помисли си Пейдж. — Трябва да остана спокойна и хладнокръвна.“ В миг обаче се паникьоса. Кой беше по-важен — пациентът, когото преглеждаше, или следващият?

— Стойте тук — каза му тя като малоумна. — Ще се върна.

Докато крачеше към Второ отделение за бърза помощ, се разнесе познатото:

— Доктор Тейлър… в Първо отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… в Първо отделение за бърза помощ. Веднага.

„О, Божичко!“, помисли си Пейдж. Като че ли се беше оплела в някакъв безкраен ужасяващ кошмар.

През остатъка от нощта я събудиха още няколко пъти заради хранително отравяне, счупена ръка, изсипана херния и счупено ребро. Когато, препъвайки се, влезе в дежурната, беше толкова изтощена, че едвам се движеше. Тя пропълзя върху кушетката и тъкмо бе задрямала, телефонът отново иззвъня.

Пейдж посегна към слушалката със затворени очи.

— Ало…

— Доктор Тейлър, чакаме ви.

— К’во? — Лежеше и се опитваше да си спомни къде е.

— Започва визитацията, докторе.

— Визитацията ли?

„Това е някаква лоша шега — помисли си Пейдж. — Нечовешко е. Не могат да товарят хората с толкова работа!“ Ала я чакаха.

След десет минути Пейдж отново обикаляше пациентите, полузаспала. Блъсна се в д-р Раднор.

— Извинете — промърмори, — но изобщо не съм мигнала…

Той я потупа съчувствено по рамото.

— Ще свикнете.

Когато най-сетне дежурството й свърши, Пейдж спа непробудно четиринадесет часа.

Претоварването и тежките дежурства се оказаха твърде голям залък за някои стажант-лекари и те просто изчезнаха от болницата. „На мен това няма да ми се случи“, зарече се Пейдж.

Напрежението не стихваше. В края на една от мъчителните тридесет и шест часови смени тя беше толкова изтощена, че не знаеше къде се намира. Едва се примъкна до асансьора и застана там зашеметена.

Към нея се приближи Том Чан.

— Добре ли си?

— Чудесно — измърмори Пейдж.

Той се ухили.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Защо постъпват така с нас? — попита Пейдж.

Чан сви рамене.

— На теория това поддържало връзката ни с пациентите. Ако си отидем и ги оставим, може да им се случи нещо, докато ни няма.

Пейдж кимна.

— В това има смисъл. — Изобщо нямаше смисъл. — Но как да се грижим за тях, когато спим прави?

Чан отново сви рамене.

— Не съм измислил аз правилата. Всички болници работят така. — Той погледна Пейдж по-внимателно. — Ще можеш ли да стигнеш до вас?

Тя посрещна погледа му и каза предизвикателно:

— Разбира се.

— Внимавай. — Чан изчезна по коридора.

Пейдж продължи да чака асансьора. Когато най-сетне той дойде, тя бе заспала дълбоко, както си стоеше.

Два дни по-късно Пейдж закусваше с Кет.

— Искаш ли да чуеш едно ужасно признание? — попита Пейдж. — Понякога, когато ме събудят в четири сутринта, за да дам на някого аспирин и аз се запрепъвам по коридора почти в безсъзнание, минавайки покрай стаите, където пациентите, завити, спинкат дълбоко, имам желание да заблъскам по вратите и да закрещя: „Всички на крак!“

Кет й протегна ръка.

— Добре дошла в клуба.

Пациентите бяха най-различни по вид, ръст, възраст и цвят на кожата. Уплашени, храбри, кротки, арогантни, капризни, разбиращи. Човешки същества, които страдаха.

Повечето лекари бяха отдадени на работата си. Както във всяка професия, имаше добри и лоши лекари, млади и стари, непохватни и сръчни, приятни и неприятни. Неколцина се опитаха да спят с Пейдж. Някои го направиха фино, други грубо.

— Никога ли не си самотна нощем? Аз съм самотен. Чудех се…

— Това работно време е убийствено, нали? Знаеш ли какво ме зарежда с енергия? Добрият секс. Защо не?…

— Жена ми замина за няколко дни. Имам виличка край Кармел. Тази събота и неделя можем…

Че и пациентите.

— Значи вие сте моята лекарка, а? Знаете ли какво ще ме излекува?…

— Ела по-близо до леглото, бебчо. Искам да проверя дали са ти истински.

Пейдж скърцаше със зъби и не им обръщаше внимание. „Когато се оженим с Алфред, всичко това ще спре.“ Самата мисъл за Алфред я караше да засияе. Той щеше скоро да се върне от Африка. „Скоро.“