Сидни Шелдън - Лекарки

„Да не напрягам пациентите.“

— Запомнете, че отсега нататък ще отговаряте за живота на други човешки същества.

„Ще отговарям за живота на другите. О, Боже!“

Колкото повече д-р Раднор говореше, толкова повече се изнервяше Пейдж и когато той свърши, самоувереността й се беше изпарила напълно. „Не съм готова за това — помисли си тя. — Не знам какво да правя. Откъде ми хрумна, че мога да бъда лекар? Ами ако убия някого?“

Д-р Раднор продължаваше:

— Очаквам от вас да си водите подробни бележки за всеки от пациентите си… лабораторни изследвания, кръв, електролити, всичко. Ясно ли е?

— Да, докторе — промърмориха от разни страни.

— Тук имаме едновременно по тридесет-четиридесет хирургически пациенти. Ваше задължение е да организирате всичко както трябва. Сега ще започнем визитацията. Следобед ще минем още веднъж.

В медицинския институт всичко изглеждаше толкова лесно. Пейдж си спомни четирите години, прекарани там. Бяха сто и петдесет студенти и от тях само петнадесет жени. Никога нямаше да забрави първото си упражнение по обща анатомия. Влязоха в голямо помещение, облицовано с бели плочки, в което имаше двадесет маси, подредени в редици, всяка покрита с жълт чаршаф. Разпределиха ги по петима на маса.

Преподавателят каза:

— А сега махнете чаршафите.

И ето че Пейдж стоеше пред първия си труп. Боеше се, че ще припадне или че ще повърне, но се чувстваше странно спокойна. Трупът бе консервиран, което някак си го отделяше, поне с една крачка, от всичко човешко.

В началото студентите бяха тихи и се държаха все пак почтително в дисекционната. Но колкото и невероятно да се струваше на Пейдж, след една седмица вече ядяха сандвичи по време на дисекции и разменяха груби шеги. Това бе някаква форма на самозащита, отричане на собствената смъртност. Кръщаваха труповете с различни имена и се отнасяха с тях като със стари приятели. Пейдж се опитваше да се държи също толкова непринудено, колкото и останалите студенти, ала откри, че й е трудно. Гледаше трупа, върху който работеше, и си мислеше: „Бил е мъж с дом и семейство. Ходил е на работа всеки ден и веднъж годишно е излизал в отпуск, за да иде на почивка с жена си и децата си. Може би е обичал спорта, киното и театъра, смял се е и е плакал, и е наблюдавал как децата му растат, и е споделял радостите и скърбите им, и е имал големи, прекрасни мечти…“ Обхващаше я горчиво-сладка тъга, защото той беше мъртъв, а тя беше жива.

С течение на времето обаче дисекциите дори и за Пейдж станаха нещо обичайно. „Отворете гръдната клетка, огледайте ребрата, белите дробове, перикардната торбичка, обвиваща сърцето, вените, артериите и нервите.“

Първите две години в медицинския институт студентите прекараха в наизустяване на дълги списъци, които наричаха „рецитал на органите“. Първо черепномозъчните нерви: обонятелен, зрителен, очнодвигателен, скрипецовиден, троен, отвеждащ, лицев, слухов, езичноглътъчен, блуждаещ, гръбначномозъчен и подезичен.

Студентите използваха мнемотехника, за да ги запомнят. Класическият пример бе: „О, застиват отново словата. Тръпка омайна люшва снагата. Ела, беден гол примат.“ А пък модерният мъжки вариант беше: „О, злочест онанист, стига толкоз отричане. Лесно ставаш ебач и без голямо привличане.“

Последните две години на следването бяха по-интересни с лекциите по вътрешни болести, хирургия, педиатрия и акушерство, а и работеха в местната болница. „Спомням си онова време…“, мислеше си Пейдж.

— Доктор Тейлър… — Старшият стажант-лекар я гледаше.

Пейдж се върна стресната в настоящето. Другите вече бяха изминали половината коридор.

— Идвам — каза тя бързо.

Най-напред влязоха в голяма правоъгълна болнична стая, с наредени от двете й страни легла и малко шкафче до всяко от тях. Пейдж очакваше леглата да бъдат отделени със завеси, но тук не беше възможно никакво уединение.

Първият пациент бе възрастен мъж с лош цвят на лицето. Той спеше дълбоко и дишаше тежко. Д-р Раднор се отправи към долния край на леглото, където висеше картонът му, погледна го, после мина отстрани и леко докосна болния по рамото.

— Мистър Потър?

Пациентът отвори очи.

— Ммм?

— Добро утро. Аз съм доктор Раднор. Просто проверявам как се чувствате. Добре ли прекарахте нощта?

— Добре беше.

— Имате ли някакви болки?

— Да. Болят ме гърдите.

— Нека да ви прегледам.

Когато свърши, той каза:

— Добре сте. Ще накарам сестрата да ви даде нещо за успокояване на болката.