Сидни Шелдън - Лекарки

— „Ембаркадеро“ е окръжна болница. Това означава, че приемаме всеки, който почука на нашата врата. Повечето пациенти са бедни. Те идват тук, защото не могат да си позволят престой в частна клиника. Нашите отделения за бърза помощ са денонощни. Вие ще работите твърде много и ще получавате твърде малко пари. В една частна болница първата година щяхте да се занимавате с обичайното водене на записки. През втората щяха да ви разрешат да подавате скалпела на хирурга, а на третата — да извършвате под наблюдение незначителни операции. Е, тук практиката е друга. Нашето мото е: „Наблюдаваш, действаш, обучаваш.“ Имаме остър недостиг на персонал и колкото по-бързо успеем да ви вкараме в операционните, толкова по-добре. Имате ли въпроси?

На новодошлите стажант-лекари им се искаше да зададат милион въпроси.

— Нямате? Добре. Официално започвате работа от утре. Разпишете се на регистратурата в пет и половина сутринта. Успех!

Инструктажът приключи. Всички се заизнизваха към вратата и тихо забръмчаха възбудени гласове. Трите жени се оказаха една до друга.

— Къде са останалите жени?

— Мисля, че сме само ние.

— Също като в медицинския институт, а? Мъжки клуб. Имам чувството, че тази болница е направо от ранното средновековие.

Тези думи бяха изречени от безупречно красива негърка, висока почти метър и осемдесет, с едър кокал, но невероятно грациозна. Всичко в нея, походката, осанката, спокойният присмехулен поглед загатваха за сдържаност.

— Аз съм Кейт Хънтър. Наричат ме Кет.

— Аз съм Пейдж Тейлър.

Тя бе млада, дружелюбна, интелигентна на вид и самоуверена.

И двете се обърнаха към третото момиче.

— Бети Лу Тафт. Викат ми Хъни.

Говореше с мек южняшки акцент. Имаше открито, простодушно лице, кротки сиви очи и топла усмивка.

— Откъде си? — попита Кет.

— Мемфис, Тенеси.

Погледнаха към Пейдж. Тя реши да отговори простичко.

— Бостън.

— Минеаполис — побърза да каже и Кет. „Е, почти оттам“, помисли си тя.

— Май всички сме доста далеч от дома. Къде сте отседнали? — попита Пейдж.

— Аз съм в един забутан хотел — отвърна Кет. — Нямах възможност да си потърся квартира.

— Нито пък аз — вметна Хъни.

Пейдж светна.

— Огледах няколко апартамента тази сутрин. Единият беше страхотен, но не мога да си го позволя. Тристаен…

Трите се спогледаха.

— Ако разделим наема… — предложи Кет.

Апартаментът се намираше в квартал Марина, на Филбърт Стрийт. Беше идеален за тях — три стаи, две бани, мокет, пералня, паркинг, без режийни. Бе обзаведен, общо взето, стандартно, но бе спретнат и чист.

След като привършиха огледа, Хъни каза:

— Мисля, че е чудесен.

— И аз! — съгласи се Кет.

Очакваха мнението на Пейдж.

— Да го наемем.

Нанесоха се в апартамента още същия следобед. Портиерът им помогна да си качат багажа.

— Значи ще работите в болницата — рече той. — Медицински сестри, а?

— Лекарки — поправи го Кет.

Той я погледна скептично.

— Лекарки ли? Искаш да кажеш като истинските лекари?

— Да, като истинските — отвърна Пейдж.

Портиерът изръмжа.

— Да ви кажа правичката, ако искам да ида на лекар, не мисля, че ще поискам да ме преглежда жена.

— Ще го имаме предвид.

— Къде е телевизорът? — попита Кет. — Не го виждам.

— Ако искате телевизор, ще трябва да си купите. Живейте със здраве в апартамента, дами… мм, докторки — изкиска се той.

Те го изгледаха, докато излизаше. Кет изимитира гласа му.

— Медицински сестри, а? — изпръхтя тя. — Мъжки шовинист. Е, да си разпределим стаите.

— Аз нямам претенции — каза Хъни тихо.

Огледаха отново трите стаи. Спалнята беше по-голяма от другите две.

Кет каза:

— Защо не вземеш тази, Пейдж? Ти откри това място.

Пейдж кимна.

— Добре.

Влязоха и започнаха да разопаковат багажа си. Пейдж внимателно извади от куфара си фотография в рамка на тридесетгодишен мъж. Той бе привлекателен, с очила с тъмни рамки, които му придаваха учен вид. Пейдж сложи снимката до леглото си заедно е купчинка писма.

Кет и Хъни надникнаха в стаята.

— Какво ще кажеш да излезем някъде да вечеряме?

— Готова съм — отвърна Пейдж.

Кет видя снимката.

— Кой е този мъж?

Пейдж се усмихна.

— Човекът, за когото ще се омъжа. Той е лекар и работи за Световната здравна организация. Казва се Алфред Търнър. В момента е ангажиран в Африка, но ще дойде в Сан Франциско, за да бъдем заедно.

— Късметлийка си ти — промълви Хъни замислено. — Изглежда приятен.