Сидни Шелдън - Лекарки

— Благодаря, докторе.

Те отминаха. Д-р Раднор се обърна към стажантите.

— Винаги се опитвайте да задавате въпроси, на които може да се отговори с „да“ или с „не“, за да не изморявате пациента. И го уверявайте, че ще се оправи. Ще дойдем следобед пак, за да го видим как е. Записвайте си основните оплаквания на всеки пациент, сегашната му болест, предишните страдания, семейните обременености и социалното му положение. Пие ли, пуши ли и т.н. Когато отново дойдем на визитация, очаквам да ми докладвате за всеки пациент.

Приближиха се към леглото на следващия болен — мъж, минал четиридесетте.

— Добро утро, мистър Роулингс.

— Добро утро, докторе.

— По-добре ли сте тази сутрин?

— Не бих казал. Ставах много миналата нощ. Боли ме стомахът.

Д-р Раднор се обърна към старшия стажант-лекар.

— Какво показва ректоскопията?

— Никакви смущения.

— Направете му клизма с барий и преглед на горната част на гастро-чревната система, стат.

Старшият стажант-лекар си записа. Стажант-лекарят, застанал до Пейдж, прошепна в ухото й:

— Предполагам, че знаеш какво е „стат“? „Скачай, трътко, атакувай трудностите.“

Д-р Раднор го чу.

— „Стат“ е съкратено от латинското statim и означава незабавно.

През следващите години Пейдж щеше често да чува тази дума.

Спряха при възрастна жена, на която бе направена операция с байпас.

— Добро утро, мисис Търкъл.

— Още колко време ще ме държите тук?

— Не много дълго. Операцията беше успешна. Скоро ще си отидете вкъщи.

И продължиха със следващия пациент.

Всичко се повтаряше отново и отново и сутринта мина бързо. Прегледаха тридесет болни. Стажантите трескаво пишеха, молейки се наум после да могат да си разчетат.

Една пациентка озадачи Пейдж. Тя изглеждаше абсолютно здрава.

Когато отминаха, Пейдж попита:

— Какво й има, докторе?

Д-р Раднор въздъхна.

— Нищо й няма. Тя е МОП. И за онези от вас, които са забравили на какво са ги учили в медицинския институт, МОП е акроним на „Марш оттук, преструванко“. МОП-овете са хора, които обожават да са болни. Това е тяхното хоби. Приемал съм я шест пъти през миналата година.

Стигнаха до последната пациентка, възрастна жена с респиратор, която беше в кома.

— Прекарала е масивен сърдечен пристъп — обясни д-р Раднор на стажант-лекарите. — От шест седмици е в кома. Жизнените й функции затихват. Не можем да направим нищо повече за нея. Днес следобед ще затворим кранчето.

— Ще затворите кранчето? — Пейдж го погледна ужасена.

Д-р Раднор поясни кротко:

— Болничната комисия по етика взе решение тази сутрин. Тя вече не е човек. На осемдесет и седем години е и мозъкът й е мъртъв. Жестоко е да я поддържаме жива, а това съсипва финансово и семейството й. Ще се видим отново на следобедната визитация.

Изпроводиха го с очи, докато се отдалечаваше. Пейдж се обърна да погледне отново пациентката. Тя беше жива. „След няколко часа ще бъде мъртва. Днес следобед ще затворим кранчето.“

„Това е предумишлено убийство!“, помисли си Пейдж.

Следобеда, когато визитацията свърши, новите стажант-лекари се събраха в лекарската стая на горния етаж. В помещението имаше осем маси, стар черно-бял телевизор и два автомата за залежали сандвичи и горчиво кафе.

Всички говореха почти едно и също. Единият от стажантите каза:

— Погледни ми гърлото, а? Не е ли зачервено?

— Мисля, че качвам температура. Чувствам се отвратително.

— Коремът ми е подут и болезнен. Знам, че имам възпален апандисит.

— Усещам остри болки в гърдите. Надявам се, за Бога, че не е сърдечен пристъп!

Кет седна на една маса с Пейдж и Хъни.

— Как мина? — попита тя.

— Мисля, че добре — отвърна Хъни.

И двете погледнаха към Пейдж.

— Бях напрегната, но не го показвах. Беше ми нервно, ала се преструвах на спокойна — въздъхна тя. — Какъв дълъг ден. Ще се радвам да изляза оттук и да се позабавлявам тази вечер.

— И аз — присъедини се Кет. — Защо не хапнем някъде, а после да идем на кино?

— Звучи страхотно.

Един санитар се доближи до тяхната маса.

— Доктор Тейлър?

— Аз съм доктор Тейлър — вдигна поглед Пейдж.

— Доктор Уолас иска да се отбиете в кабинета му.

Административният директор на болницата! „Какво ли съм направила?“, зачуди се Пейдж. Санитарят я чакаше.

— Доктор Тейлър…

— Идвам. — Тя си пое дълбоко дъх и стана. — Ще се видим по-късно.

— Оттук, докторе.

Пейдж последва санитаря до асансьора, за да се качат на петия етаж, където беше кабинетът на д-р Уолас.