Сидни Шелдън - Лекарки

Стая 419 беше склад.

Кет Хънтър бе на визитация с д-р Ричард Хътън, към четиридесетгодишен, рязък и бърз. Не стоеше повече от две-три минути при пациентите, преглеждаше картоните им, а после изстрелваше нарежданията си на стажант-хирурзите като картечница.

— Проверете хемоглобина й и запишете операция за утре…

— Следете внимателно температурата му.

— Прелейте четири банки кръв…

— Махнете конците…

— Направете снимка на гърдите…

Кет и останалите усърдно записваха всичко, като се мъчеха да не изпуснат нещо.

Стигнаха до пациент, който беше постъпил преди седмица и го бяха подложили на куп безрезултатни изследвания заради поддържаната висока температура.

— Това е ЕГЗ — каза някой от стажант-лекарите. — Един Господ Знае. Правихме рентген, компютърна аксиална томография, гръбначни пункции, биопсия на черния дроб. Всичко. Не знаем какво му е.

Влязоха в една палата, където спеше млад човек с превързана глава след операция. Когато д-р Хътън започна да маха превръзката, пациентът се събуди стреснат.

— Какво… какво става?

— Седнете — каза доктор Хътън рязко.

Младежът трепереше.

„Никога няма да се отнасям така с пациентите си“, зарече се Кет.

Следващият беше около седемдесетгодишен мъж, който имаше здрав вид. Щом д-р Хътън приближи до леглото му, той се развика.

— Гонзо! Ще те съдя, мръсен кучи син такъв.

— Хайде, мистър Спаролини…

— Не ме мистър-спаролиносвай! Ти ме превърна в проклет евнух.

„Какъв глупак“, помисли си Кет.

— Мистър Спаролини, вие се съгласихте да ви направят вазектомия и…

— Това беше хрумване на жена ми. Кучка проклета! Само веднъж да си ида вкъщи!

Оставиха го да си мърмори под носа.

— Какво му има? — попита един от стажант-лекарите.

— Проблемът му е, че е еблив стар пръч. Младата му жена е родила шест деца и не иска повече.

Спряха до леглото на десетгодишно момиченце. Д-р Хътън погледна картона му.

— Ще ти бием инжекция да се махнат лошите микроби.

Една сестра с напълнена спринцовка пристъпи към детето.

— Не! — изпищя то. — Ще ме заболи!

— От това не боли, бебчо — увери го сестрата.

Думите й отекнаха мрачно в съзнанието на Кет.

„От това не боли, бебчо…“ Беше гласът на доведения й баща, който й шепнеше в страшния мрак.

„Ще ти бъде приятно. Разтвори краката. Хайде, малка кучко!“ И той разтвори насила краката й, прониквайки с твърдия си член в нея, и затисна устата й с ръка, за да не може да изпищи от болка. Тя беше на тринадесет години. След тази нощ посещенията му се превърнаха в ужасен еженощен ритуал. „Извадила си късмет, че имаш мъж като мен, да те научи да се чукаш — казваше й той. — Знаеш ли какво си, Кет? Котенце, такова младичко. И аз го искам.“ И той се стоварваше върху й, сграбчваше я и никакви сълзи и молби не можеха да го накарат да спре.

Кет не познаваше баща си. Майка й беше чистачка и работеше през нощта в една сграда с офиси близо до малкия им апартамент в Гари, Индиана. Доведеният й баща беше огромен мъж, пострадал при злополука в стоманолеярен завод, който през повечето време си стоеше у дома и пиеше. Нощем, когато майка й отиваше на работа, той се вмъкваше в стаята на Кет. „Само да си казала на майка си или на брат си, и ще го убия“, заканваше се той. „Не мога да го оставя да нарани Майк“, мислеше си Кет. Брат й беше пет години по-малък от нея и тя го обожаваше. Грижеше се за него като майка и го бранеше, и се биеше заради него. Той бе единственият светъл лъч в живота й.

Една сутрин, колкото и да се страхуваше от заплахите на доведения си баща, Кет реши, че трябва да разкаже на майка си. Майка й ще сложи край на това, ще я защити.

— Мамо, мъжът ти идва нощем, когато те няма, в моето легло и ме насилва.

Майка й я зяпна за момент, а после я зашлеви силно през лицето.

— Да не си посмяла да измисляш подобни лъжи, малка мръснице!

Кет никога повече не отвори дума за това. Остана вкъщи единствено заради Майк. „Той е загубен без мен“, мислеше си тя. Но в деня, когато разбра, че е бременна, избяга при една своя леля в Минеаполис.

След като Кет напусна дома си, животът й коренно се промени.

— Няма нужда да ми казваш какво е станало — каза леля й Софи. — Отсега нататък обаче ще спреш да бягаш. Нали знаеш онази песен „Не е лесно да си зелен“? Е, сладурче, още по-трудно е да си черен. Можеш да избираш между две неща. Да продължиш да бягаш и да се криеш, като виниш света за проблемите си, или пък да отстояваш правата си и да станеш човек, който значи нещо.