Сидни Шелдън - Лекарки

Чан бе споменал на Пейдж, че Сай е родена и израсла в Хонконг.

— Харесва ли ви Сан Франциско? — попита Пейдж.

Последва кратко мълчание.

— Интересен град е — каза Сай учтиво, — ала аз тук се чувствам чужденка. Твърде голям е и твърде шумен.

— Но аз зная, че и Хонконг е голям и шумен.

— Родена съм в малко селце на един час път от Хонконг. Там няма шум и автомобили и всички съседи се познават. — Тя погледна към съпруга си. — Ние с Том и дъщеричката ни бяхме щастливи там. Остров Лама е много красив. Има бели плажове и малки чифлици, а наблизо е рибарското селце Сак Кву Ван. Толкова е спокойно.

Гласът й преля от носталгия.

— Там прекарвахме със съпруга ми много време заедно, както би трябвало да живее едно семейство. Тук почти не го виждам.

Пейдж каза:

— Мисис Чан, знам, че сега ви е трудно, но след няколко години Том ще може да започне собствена практика и тогава работата му няма да е толкова напрегната.

Том хвана жена си за ръката.

— Виждаш ли? Всичко ще се нареди, Сай. Имай търпение.

— Разбирам — отвърна тя.

Ала в гласа й не прозвуча убеденост.

Докато разговаряха, в кафенето влезе някакъв мъж и застана до вратата. Пейдж виждаше само главата му отзад. Сърцето й заблъска лудо. Той се обърна. Беше съвсем непознат. Чан я гледаше.

— Добре ли си?

— Да — излъга Пейдж.

„Трябва да го забравя. Всичко свърши.“ Но все пак спомените за хубавите години, за веселбите, възбудата и любовта, която споделяха… „Как да забравя всичко това? Чудя се дали бих могла да убедя някой от лекарите тук да ми направи лоботомия.“

В коридора Пейдж се сблъска с Хъни. Хъни беше задъхана и изглеждаше разтревожена.

— Наред ли е всичко? — попита Пейдж.

Хъни се усмихна неловко.

— Да. Наред е. — И забърза нататък.

Хъни бе прикрепена към един лекуващ лекар на име Чарлс Айлър, известен в цялата болница като тиранин. Преди първата визитация той каза:

— Очаквах с нетърпение да поработя с вас, доктор Тафт. Доктор Уолас ми разказа за изключителния ви успех в медицинския институт. Разбрах, че ще практикувате вътрешни болести.

— Да.

— Добре. Значи ще останете с нас още три години.

Визитацията започна.

Първият пациент бе мексикански младеж. Д-р Айлър, пренебрегвайки останалите стажант-лекари, се обърна към Хъни.

— Мисля, че този случай ще ви бъде интересен, доктор Тафт. Пациентът има всички класически признаци и симптоми — анорексия, загуба на тегло, метален вкус в устата, умора, анемия, свръхраздразнителност и липса на координация. Каква е вашата диагноза? — И той се усмихна очаквателно.

Хъни го погледна за миг.

— Може да се направят няколко предположения, нали?

Д-р Айлър я погледна озадачен.

— Това е неопровержим случай на…

— Отравяне с олово? — намеси се един стажант-лекар.

— Точно така — каза д-р Айлър.

Хъни се усмихна.

— Разбира се. Отравяне с олово.

Д-р Айлър отново се обърна към нея.

— Как ще го лекувате?

— Ами има няколко различни метода на лечение, нали така? — отвърна Хъни уклончиво.

Обади се втори стажант-лекар.

— Ако пациентът е бил изложен продължително на оловното отравяне, трябва да се лекува като потенциален случай на енцефалопатия.

Д-р Айлър кимна.

— Вярно. Точно това правим. Коригираме обезводняването и смущенията в електролитния баланс и прилагаме халатотерапия.

Той погледна към Хъни. Тя кимна в знак на съгласие. Следващият пациент беше осемдесетгодишен. Очите му бяха зачервени и клепачите слепнали.

— След малко ще се погрижим за очите ви — увери го д-р Айлър. — Как се чувствате?

— Не чак толкова зле за един старец.

Д-р Айлър отметна одеялото, за да открие подутото коляно и глезен на пациента. По ходилата му имаше рани.

Д-р Айлър се обърна към стажант-лекарите.

— Подутината е причинена от артрит. — Той впери поглед в Хъни. — В съчетание с раните и конюнктивита, сигурен съм, че знаете каква е диагнозата.

Хъни изрече бавно:

— Ами може да бъде… нали знаете…

— Синдром на Райтер — вметна друг стажант-лекар. — Причината е неизвестна. Обикновено се придружава с лека температура.

Д-р Айлър кимна.

— Вярно. — Той погледна към Хъни. — Какви са прогнозите?

Отговори другият стажант-лекар.

— Прогнозите са неясни. Може да се лекува с противовъзпалителни средства.

— Много добре — отвърна д-р Айлър.

Обиколиха още десетина пациенти и щом свършиха, Хъни каза на д-р Айлър:

— Доктор Айлър, може ли да поговорим насаме?