Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Монсеньор — каза той, като се върна при превото, — коя от двете да уловя?

— Младата.

— Толкова по-добре. Защото старата няма да се даде лесно.

— Бедната танцьорка с козичката! — промълви старият сержант от нощната стража.

Анрие Кузен се приближи до прозорчето. Погледът на майката го принуди да сведе очи. Той каза плахо:

— Госпожо…

Тя го прекъсна с нисък и гневен глас:

— Какво искаш?

— Не вас — отвърна той, — другата.

— Коя друга?

— Младата.

Тя почна да клати глава, викайки:

— Няма никого! Няма никого! Няма никого!

— Има! — поде палачът. — И вие отлично знаете това. Оставете ме да взема младата. Нищо лошо няма да ви сторя.

— Ах, нямало да ми стори нищо! — захили се странно тя.

— Не ми пречете, госпожо, това е заповед на господин превото.

Тя повтори като луда:

— Няма никого!

— Аз пък ви повтарям, че има — възрази палачът. — Всички видяхме, че сте две.

— Погледни сам — захили се насреща му отшелницата. Пъхни глава през прозорчето!

Палачът погледна ноктите на майката и не посмя.

— Побързай! — извика му Тристан, който бе подредил войниците си в кръг около Плъховата дупка и чакаше, без да слиза от коня си, до бесилката.

Анрие се върна пак при превото много смутен. Той сложи въжето на земята и почна да върти неловко шапката в ръцете си.

— Монсеньор! — попита той. — откъде да вляза?

— През вратата. — Няма врата.

— През прозореца. — Много е тесен.

— Разшири го тогава! — гневно каза Тристан. — Нямаш ли кирки?

От дъното на своята пещера майката, все още нащрек, наблюдаваше. Тя вече на нищо не се надяваше, едва ли дори желаеше вече нещо, но знаеше само едно — че не иска да отнемат дъщеря й.

Анрие Кузен отиде да вземе сандъка с инструментите си под навеса на Дома с колоните. Той издърпа също и двойната стълба и тутакси я опря на бесилката. Пет-шест мъже от отряда грабнаха кирки и лостове и Тристан се отправи заедно с тях към прозорчето.

— Старице! — каза й строго превото. — Предай ни доброволно девойката.

Тя го погледна с неразбиращ поглед.

— Дявол да те вземе! — поде Тристан. — Защо ни пречиш да обесим тази магьосница, както е угодно на краля?

— Защо ли? — засмя се нещастницата със зловещия си смях. — Защото е моя дъщеря!

Тонът, с който тя произнесе тези думи, накара дори Анрие Кузен да настръхне.

— Много ми е неприятно — поде превото. — Но такава е волята на краля.

Отшелницата извика гръмко, заливайки се в зловещ кикот:

— Какво ме интересува твоят крал! Казвам ти, че тя е моя дъщеря!

— Пробийте стената! — заповяда Тристан.

За да се разшири отворът, достатъчно беше да се махне един пласт камъни под прозорчето. Когато майката чу ударите на кирките и лостовете, които пробиваха крепостта й, тя нададе страхотен вопъл и почна да снове с невероятна бързина в килията си. Беше придобила привички на див звяр. Не говореше вече, само очите й пламтяха. Сърцата на войниците замряха.

Изведнъж тя грабна своето паве и го запрати с две ръце срещу работещите. Хвърлено несполучливо, то не удари никого и се отърколи до краката на коня на Тристан. Тя скръцна със зъби.

Макар че слънцето не бе още изгряло, беше съвсем светло и старите полуразрушени комини на Дома с колоните розовееха вече. Часът, когато най-ранобудните прозорци по покривите на големия град се отварят весело. Селяни и зарзаватчии, отиващи към халите, яхнали магаретата си, прекосяваха Гревския площад, спираха се за миг пред групата войници, струпани около Плъховата дупка, поглеждаха ги учудено и отминаваха.

Отшелницата беше седнала до дъщеря си, закривайки я с тялото си, с безизразен поглед, слушайки клетото дете, което лежеше безжизнено и шепнеше една-едничка дума: „Феб! Феб!“ Колкото повече напредваше работата на стражите, разбиващи стената, майката се отдръпваше неволно и притискаше все повече девойката към дъното на килията. Изведнъж отшелницата видя (защото тя наблюдаваше внимателно и не сваляше поглед от прозорчето), че големият камък се заклати. Чу гласа на Тристан, който насърчаваше работещите. Тогава излезе от обзелото я за няколко мига вцепенение. Започна да вика и гласът й ту пронизваше ухото като трион ту пресекваше, като че ли всички проклятия на света напираха в устата й, за да излязат наведнъж:

— О, о, какъв ужас! Вие сте престъпници! Нима наистина ще обесите дъщеря ми? Нали ви казвам, че е моя дъщеря? О, мерзавци! О, долни палачи! Жалки, гнусни убийци! Помощ! Помощ! Пожар! Но как така ще ми вземете моето дете! Има ли наистина бог?