Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Че коя жена може да плува! — каза войникът.

— Дявол да i o вземе! Ти лъжеш, вещице, лъжеш! — поде гневно Тристан. Иде ми да зарежа магьосницата и да обеся тебе. Четвърт час изтезание ще ти развърже навярно езика. Хайде, тръгвай с нас!

Тя се хвана жадно за тези думи.

— Както заповядате, монсеньор. Водете ме! Водете ме! Изтезание ли — готова съм. Отведете ме! Хайде, по-бърже, да тръгваме веднага! — И тя мислеше дълбоко в себе си: „През това време дъщеря ми ще избяга!“

— Тю да се не види! — учуди се превото. — Как се натиска да я изтезават. Нищо не разбирам от тази побъркана жена!

Един сержант от нощната стража с посивели коси излезе от редиците и каза на превото:

— Тя наистина не е с всичкия си, монсеньор. Ако е изпуснала египтянката, сигурно не е било по нейна вина, защото никак не обича циганките. От петнадесет години карауля нощем и всяка вечер я слушам, като кълне циганките с какви ли не клетви. Ако тази, която търсим, е, както предполагам, малката танцьорка с козичката, тя й е най-омразна.

— Да, нея най-много мразя — каза с усилие Гюдюл.

Единодушното потвърждение на хората от нощната стража подкрепи думите на стария сержант. Като се отчая, че ще маже да измъкне нещо от отшелницата, Тристан Отшелника й обърна гръб и тя с неизразимо вълнение го проследи с очи, докато той се запъти към коня си.

— Хайде! — процеди през зъби той. — На път! Да продължим търсенето! Няма да си легна, преди да обеся тази циганка!

Все пак той се поколеба малко, преди да яхне коня си. Гюдюл трепереше ни жива, ни умряла, а палачът оглеждаше неспокойно площада като ловджийско куче, което надушва близо до себе си леговището на дивеча и не иска да се отдалечи. Накрая тръсна глава и се метна на седлото. Свитото от ужас сърце на Гюдюл се поотпусна и тя промълви тихо, поглеждайки към дъщеря си, без да смее да се обърне към нея, докато войниците не са си отишли:

— Спасена си!

През цялото това време бедната девойка не бе помръднала в ъгъла си. Тя не смееше да диша, нито дори да трепне пред мисълта за дебнещата я смърт. Не пропусна нито дума от сцената между Гюдюл и Тристан и всяка тревога на майка й отекваше и в нейното сърце. Чуваше пращенето на тънката нишка, на която се държеше, надвиснала над бездната, и двадесет пъти й се, стори, че тази нишка се скъсва. Най-сетне тя си отдъхна, почувствува твърда почва под краката си. Точно в този момент се чу познат глас, който казваше на превото:

— Кълна се в рогатия, господин прево! Не ми е работа на мене, военен човек, да беся магьосници. Нали смазахме простолюдието! Ще ви оставя да се оправяте сам по-нататък. Разрешете да се върна при отряда си, който остана без капитан.

Този глас принадлежеше на Феб дьо Шатопер. Невъзможно е да се изрази какво изпита циганката. Значи той беше тук. Нейният любим, нейният закрилник, опора, пристан, нейният Феб! Тя се изправи и преди майка й да я задържи, се хвърли към прозорчето и извика:

— Феб! Ела при мене, Феб!

Феб си беше отишъл. Той бе завил в галоп по улица „Кутелри“. Тристан обаче беше още там.

Отшелницата се спусна с див вой към дъщеря си. Тя я дръпна силно назад, забивайки нокти в шията й. Майката тигрица не е особено нежна. Но беше твърде късно. Тристан бе видял.

— Охо! — извика той и се разсмя гръмко. Зъбите му се белнаха и лицето му заприлича на вълча муцуна! — В капана имало две мишки!

— Така и предполагах — обади се войникът.

Тристан го потупа по рамото.

— Ти си славен мишеловец! Хайде — добави той, — къде е Анрие Кузен?

От редиците излезе един мъж, който не приличаше на войник нито по изражение, нито по облекло. Косите му бяха загладени. Беше облечен в наполовина сива, наполовина кафява туника, кожени ръкавици. Той държеше в грубите си ръце връзка въжа: Този човек вървеше винаги като сянка зад Тристан, както Тристан, от своя страна, следваше Луи XI.

— Приятелю — каза Тристан Отшелника, — предполагам, че това е търсената от нас магьосница. Ще ми я обесиш начаса. Носиш ли стълбата си?

— Под навеса на Дома с колоните има една — отвърна мъжът. — На тази ли бесилка ще свършим работата? — добави той, посочвайки каменната бесилка.

— Да.

— Отлично! — възкликна мъжът с груб кикот, по-свиреп дори от смеха на превото. — Няма да се морим надалеч.

— Побързай! — каза Тристан. — После ще се смееш. Откакто Тристан бе съзрял дъщеря й и нямаше ни най-малка надежда за спасение, отшелницата не промълвяше нито дума. Тя блъсна бедната полумъртва девойка в ъгъла на килията и пак застана на прозорчето, вкопчила се като хищна птица в рамката му. Изправена неподвижно, тя гледаше безстрашно войниците. Погледът й бе станал отново див и безумен. Когато Анрие Кузен се приближи до килията, тя го изгледа така свирепо, че той отстъпи.