Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— О, майко! — каза най-сетне девойката, когато се опомни от вълнението си. — Циганката ми бе разказала. Една добра циганка от нашите, която умря миналата година. Грижеше се за мене като бавачка. Тя ми окачи тази муска на врата. Винаги ми повтаряше: „Пази добре това съкровище, моето момиче. То е единственото ти богатство. То ще ти помогне да намериш майка си. Не забравяй, че носиш майка си на шията си!“ Тази циганка ми предсказа срещата ни.

Кълчищната притисна отново дъщеря си в обятията си.

— Дай да те целуна! Колко сладко го казваш! Когато се приберем в родния ни край, ще обуем в тези обувчици статуята на младенеца Исус. Това е наше задължение пред пресветата Дева. Божичко, колко е приятен гласът ти! Когато преди малко ми говореше, сякаш слушах музика. Ах, милостиви боже! Намерих си детенцето! Може ли да повярва човек? Щом не умрях от радост, значи от нищо не се умира!

После тя почна да пляска с ръце и да вика, заливайки се в смях:

— Ах, колко щастливи ще бъдем!

В този момент в килията отекна звън от оръжия и конски галоп, който сякаш идеше от Пон Нотър Дам и се приближаваше по крайбрежната улица. Египтянката се хвърли в обятията на Кълчищната, обзета от смъртна тревога.

— Спаси ме! Спаси ме, майко! Те идват!

Отшелницата пребледня.

— О, небе! Какво говориш! Съвсем забравих! Преследват те! Какво си сторила?

— Не зная — отвърна нещастното дете, — но съм осъдена на смърт.

— На смърт! — повтори Гюдюл, олюлявайки се като поразена от мълния. — На смърт! — повтори тя по-бавно и втренчи поглед в дъщеря си.

— Да, майко — поде тревожно девойката. — Искат да ме убият, идват да ме заловят. Тази бесилка е за мене. Спаси ме! Спаси ме! Те идват! Спаси ме!

Отшелницата остана за миг като вкаменена, после поклати недоверчиво глава и изведнъж се разсмя, но с предишния си безумен смях.

— Хо, хо! О, не, ти бълнуваш! И таз добра! Да те загубя? Затова ли страдах петнадесет години! За да я намеря само за една минута и пак да ми я вземат? И то сега, когато тя е тъй хубава, голяма, когато ми говори, когато ме обича, да я изядат пред майчините очи! О, не! Само това няма да го бъде! Добрият господ няма да позволи подобно нещо!

В този миг конският тропот сякаш спря и в далечината се чу глас:

— Насам, месир Тристан! Свещеникът каза, че ще я намерим в Плъховата дупка.

Копитата отново зачаткаха. Отшелницата се изправи с отчаян вопъл:

— Бягай! Бягай, мое дете! Сега си спомням всичко. Ти си праза. Искат смъртта ти. Ужас. Проклятие! Бягай.

Тя подаде глава през прозорчето, но бързо се отдръпна.

— Стой! — пошепна рязко и мрачно, стискайки конвулсивно ръката на примрялата от страх девойка. — Стой! Не дишай! Пълно е с войници. Не можеш да излезеш, много е светло.

Сухите й очи горяха. Тя остана за миг мълчалива. После се заразхожда с големи крачки из килията, като от време на време се спираше, скубеше с шепи сивите си коси и ги ръфаше със зъби.

Изведнъж тя каза:

— Те се приближават. Ще поговоря с тях. Скрий се в оня ъгъл. Няма да те забележат. Ще им кажа, че си избягала, че съм те изпуснала.

Тя отнесе дъщеря си — през цялото това време я беше държала на ръце — в най-отдалечения ъгъл на килията, който не се виждаше отвън. Накара я да клекне там, нагласи я грижливо, така че и краката, и ръцете й да бъдат в сянка, разпусна косите й и ги пръсна върху бялата й рокля, за да я прикрие, сложи пред нея стомната и павето — единствената си покъщнина, — въобразявайки си, че могат да я закрият. Когато свърши с тези приготовления, тя се успокои малко, падна на колене и почна да се моли. Току-що се бе съмнало, но Плъховата дупка тънеше още в мрак.

В този момент съвсем близо до килията се чу пъкленият глас на свещеника.

— Насам, капитан Феб дьо Шатопер!

При това име, произнесено от омразния й глас, Есмералда, сгушена з своя ъгъл, трепна.

— Не мърдай! — прошепна й Гюдюл.

В същата секунда пред килията се разнесе шум от хора, оръжие и тропот на коне. Майката скочи и застана пред прозорчето, за да го затули с тялото си. Тя видя множество въоръжени мъже, пеш и на коне, строени на Гревския площад. Началникът им скочи от коня и се приближи до нея.

— Ей, старухо — каза той със свирепо изражение, — търсим една магьосница, за да я обесим. Казаха ни, че била при тебе.

Злочестата майка придаде на лицето си възможното най-равнодушно изражение и отвърна:

— Не разбирам какво искате да кажете.

Другият поде:

— Дявол да го вземе! Какво дрънкаше онзи завеян архидякон? Къде се дяна той?