Виктор Юго: Парижката Света Богородица

Когато преди няколко години посети, или по-скоро основно претърси „Парижката света Богородица“, авторът на тази книга откри в тъмния ъгъл на една от кулите следната дума, издълбана в стената от нечия ръка:

ΆΝΑΓΚΗ 1 1 Съдба (гр.) — Б. пр.; чете се „Ананке“ — Б. NomaD.

Тези потъмнели от старост главни букви, врязани дълбоко в камъка, с ясно доловимите, свойствени за готическия краснопис очертания и извивки, които издават, че са били написани там от средновековна ръка, поразиха силно автора главно със злокобния и съдбоносен смисъл, вложен в тях.

Той се запита, помъчи се да отгатне чия изтерзана душа не бе пожелала да напусне земния живот, без да остави върху челото на старата църква отпечатък на престъпление или злощастие.

По-късно боядисаха или изстъргаха стената — не се знае кое от двете — и надписът изчезна. Впрочем, кажи-речи, от двеста години вече постъпват все така с дивните църкви на средновековието. Как ли не ги осакатяват — и отвън, и отвътре. Свещеникът ги пребоядисва, архитектът ги остъргва, после идва народът, който ги разрушава.

И тъй, днес няма нито помен от загадъчната дума, издълбана върху мрачната кула на „Парижката света Богородица“. Нищо не е останало и от неизвестната участ, изразена тъй сбито и тъй печално, освен недълговечния спомен, който и посвещава авторът на тази книга. Човекът, който бе я написал върху стената, е изчезнал преди няколко столетия от числото на живите, думата е изчезнала на свой ред от стената на църквата, а и самата църква ще изчезне може би скоро от лицето на земята.

Тази дума даде повод за настоящата книга.

Март 1831 година

Погрешно бе обявено, че това издание щяло да бъде допълнено с няколко нови глави. Би трябвало да се каже неиздадени. Защото наистина, ако под нови се разбира новонаписани, главите, прибавени към това издание, съвсем не са нови. Те бяха написани едновременно с останалата част на романа, по същото време, и са плод на същия замисъл. Открай време са спадали към ръкописа на „Парижката снета Богородица“. Нещо повече, авторът мъчно си представя как може да се прибавят впоследствие нови части към подобно произведение. Това не става току-така. Според него романът се появява на бял свят като че ли по необходимост с всичките си части, драмата — с всичките си действия. Не си въобразявайте, че броят на частите, от които е съставено цялото — този загадъчен микрокосмос, който вие наричате драма или роман, — е произволен. Спойката и присадът не се хващат добре при такъв вид произведения, които трябва да избуят наведнъж и да си останат такива, каквито са. Завършите ли веднъж труда си, не се връщайте повече на него, не го поправяйте. Излезе ли книгата ви от печат, стане ли ясно дали произведението ви е мъжествено, или не, нададе ли детето първия си вик, то е родено, то е пред вас такова, каквото си е, и баща, и майка са безсилни да го променят. То принадлежи на слънцето и въздуха, оставете го да живее или да умре такова, каквото е родено. Несполучлива ли е книгата ви? Толкова по-зле, Не прибавяйте глави към несполучлива книга. Струва ви се непълна? Трябвало е да я допълните още когато сте я замисляли. Чепато ли е дървото ви? Няма да го изправите. Охтичав ли е романът ви? Нежизнеспособен? Не сте в състояние да му вдъхнете тепърва диханието, което му липсва. Вашата драма се е родила хрома? Послушайте ме, не й слагайте дървен крак.

Авторът много държи читателите да знаят, че прибавените глави не са написани нарочно за това издание. Те не бяха поместени в предишните издания по една съвсем проста причина. По времето, когато печатаха за първи път „Парижката света Богородица“, папката с тези три глави се бе загубила. Трябваше или да се напишат наново, или да се мине без тях. Авторът сметна, че две от тях, значителни по обем, се отнасят до изкуството и историята и никак не накърняват основното развитие на драмата и романа. Читателите нямаше да забележат липсата им и само авторът щеше да бъде посветен в тайната на това опущение. Той реши да мине без тях. Освен това, ако иска да бъде откровен докрай, трябва да признае, че личността му не устоя пред задачата да напише отново трите загубени глави. Той по-лесно би написал нов роман.

Днес тия глави са намерени и той се възползува от първия случай, за да ги вмъкне на мястото им.