Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Да — шепнеше си той. — Тя навярно спи или се моли. Не бива да я безпокоя.

Най-сетне се реши, приближи се на пръсти, погледна вътре и влезе. Празна! Килията беше все така празна! Нещастният глух я обходи бавно, повдигна постелята, погледна под нея, като че ли девойката можеше да се скрие между дюшека и плочите, поклати глава и застана вцепенен. Изведнъж смачка яростно факлата с крак и без да каже нито дума, без да въздъхне, блъсна с все сила глава о стената и падна безчувствен на плочите.

Когато се свести, той се хвърли върху леглото, затъркаля се по него, зацелува в изнемога топлото още място, където бе спала девойката, и лежа известно време неподвижно като мъртъв. После стана и задъхан, плувнал в пот, почна да удря главата си в стените, ужасяващо равномерно, както биеше камбаните си, с упорството на решен на смърт човек. Омаломощен, той падна за втори път на земята. Повлече се по колене извън килията и клекна пред вратата, не можейки още да съзнае станалото. Той стоя така повече от час, без да помръдне, вперил поглед в пустата килия, по-печален и по-занесен от майка, седнала между празната люлка и пълния ковчег. Не промълвяше нито дума. От време на време само силно ридание разтърсваше цялото му тяло, ридание без сълзи, подобно на безшумно блеснала светкавица.

Като че ли точно тогава, обмисляйки в своята горест кой би могъл да бъде неочакваният похитител на циганката, подозрението му падна върху архидякона. Той си спомни, че отец Клод единствен имаше ключ от стълбището, което водеше към нейната килия, спомни си неговите нощни покушения над девойката, при първото от които самият Квазимодо го беше подпомогнал, докато при второто го бе възпрепятствувал. Спомни си хиляди други подробности и се увери напълно, че именно архидяконът е отвлякъл циганката. Но неговата почит към свещеника, неговата признателност, преданост и любов към този човек бяха толкова дълбоко вкоренени в душата му, че дори в този момент те устояха на ноктите на ревността и отчаянието.

Той разсъждаваше, че по всяка вероятност архидяконът е извършил похищението, но кръвожадната, смъртоносна ярост, която би изпитал към всеки друг, се превръщаше сега само в по-дълбока горест, понеже похитителят беше Клод Фроло.

Точно когато той се увери, че свещеникът е похитителят, зората освети подпорните арки и Квазимодо видя, че някой се движи в горния етаж на „Света Богородица“ покрай външната балюстрада, която обикаля абсидата. Този човек се приближаваше към него. Глухият го позна. Беше архидяконът. Клод вървеше бавно, съсредоточен в мислите си. Крачеше в посока на северната кула, без да гледа пред себе си, извърнал лице настрани, към десния бряг на Сена. Изпънал шия, той като че се мъчеше да види нещо над покривите. Бухалът хвърля понякога такива коси погледи, летейки на една страна и гледайки на друга. Свещеникът мина над Квазимодо, без да го забележи.

Глухият звънар застина при неочакваното му появяване. Той го проследи с поглед, докато расото му потъна под свода на стълбата към северната кула. Читателят знае, че от тази кула може да се види кметството. Квазимодо стана и последва архидякона.

Той се качи по стълбата на кулата просто така, за да разбере защо се качва архидяконът. Впрочем клетият звънар сам не знаеше какво би направил, какво би казал, какво би желал. Той бе изпълнен с ярост и боязън. Архидяконът и египтянката се бореха в сърцето му.

Когато стигна до върха на кулата, преди да излезе от сянката на стълбата и да стъпи на площадката, той се огледа внимателно, за да види къде е свещеникът. Клод бе застанал с гръб към него. Площадката на камбанарията бе обградена с ажурна балюстрада. Подпрял гърди до ъгъла на балюстрадата, свещеникът се бе извърнал към Пон Нотър Дам. Той се взираше в града.

Квазимодо се доближи с котешки стъпки зад него, за да разбере какво гледа. Архидяконът бе толкова погълнат от гледката, че не чу стъпките на звънаря зад гърба си.

Гледан от върха на кулите на „Света Богородица“ в свежата ведрина на лятното утро, Париж представляваше, особено по онова време, великолепна и приказна гледка. Беше може би през месец юли. Небето бе съвсем чисто. Няколко закъснели звезди гаснеха постепенно ту тук, ту там, само една продължаваше да блести на изток, където небето бе най-светло. Слънцето едва-що изгряваше. Париж почваше да се раздвижва. Бялата чиста светлина отразяваше ясно обърнатите на изток стени на хилядите къщи. Исполинската сянка на камбанариите пълзеше от покрив на покрив, протегнала се от единия до другия край на града. От някои квартали долиташе вече шум и говор. Тук камбанен звън, там екот на чук, другаде трополене на каруца. На места над начупените покриви избликваше дим като през цепнатини на богата със сяра почва. Реката, къдреща вълните си под арките на многобройните мостове и край носовете на островите, се диплеше на сребристи гънки. Около града, извън стените, погледът се губеше в широк кръг от пухкави изпарения, през които прозираше смътно безкрайната линия на равнината и меките очертания на хълмовете. Разнородни звуци се носеха над полуразбудения град. На изток утринният вятър гонеше по небето няколко бели клъбца, откъснати от руното мъгла над хоризонта.