Виктор Юго - Клетниците

— Юнак ли си, малчугане? — попита го Устатия.

— Малчуган като мене е мъж, а мъже като вас са малчугани.

— Брех, че дълъг език — удиви се Бабе.

— Детето на Париж не е вчерашно — каза Брюжон.

Обясняха му какво трябва да направи. Момчето цъкна неподражаемо с език, сякаш искаше да каже: „Само толкова ли?“

— Горе има един човек, когото трябва да спасиш — поде Монпарнас.

— Съгласен ли си? — попита го Брюжон.

— Глупак — отвърна Гаврош, като че ли въпросът му се стори излишен. Той свали обувките си. Устатия го сграбчи и го сложи на покрива на барачката, от която излизаше комина. Детето захапа въжето и се заизкачва решително. По едно време повдигна глава и съгледа Тенардие.

— Охо! Това било баща ми!… Нищо, няма значение — каза то и продължи да се катери.

Гаврош стигна до върха на зида, завърза здраво въжето за напречната греда и миг по-късно Тенардие беше на улицата.

Щом усети паважа под краката си, жестоката му жизненост тутакси се възвърна и първият възклик на нашия стар познайник беше:

— Кого ще изядем сега?

— Да се измитаме по-бързо — предложи Брюжон. — На улица Плюме имаше една работа, която изглеждаше удобна: безлюдна улица, усамотена къща, стара, ръждясала решетка и две сами жени.

— Много добре. Защо не?

— Твоята щерка Епонин проучи мястото — отвърна Бабе.

— И донесе сухар — добави Устатия. — Там изглежда не може да се направи нищо.

— Щерката има пипе, но все пак ще трябва да проверим и ние.

Нито един от мъжете като че ли не забелязваше вече Гаврош. Той почака няколко минути, надявайки се, че баща му ще се обърне към него, после обу обувките си и каза:

— Нали нямате вече нужда от мене? Аз си отивам. Трябва да събудя дечицата си.

И той си отиде. Петимата мъже излязоха един след друг от двора. Когато Гаврош изчезна от погледите им, Бабе дръпна Тенардие настрана и му каза:

— Видя ли детето?

— Кое дете?

— Което се покатери по стената да ти донесе въжето.

— Не го разгледах добре.

— Мисля, че беше синът ти.

— Ами! Така ти се е сторило — каза Тенардие и се отдалечи.

Читателят е разбрал навярно, че след като позна през решетката обитателката на къщата на улица Плюме, Епонин най-напред отстрани злодеите от този дом, а после заведе там Мариус. След няколко дни, прекарани в захлас пред решетъчната ограда, Мариус се беше вмъкнал много лесно в градината: достатъчно беше да изкърти една пръчка от старата решетка, която се клатеше в ръждясалото си гнездо като старчески зъб. Мариус беше тънък и се провря лесно.

След първата вечер, когато свързаха навеки душите си, Мариус идваше всеки ден. През целия месец май всяка нощ в дивата занемарена градина, под уханните гъсти храсти две невинни същества, чисти и благородни, се държаха за ръце, гледаха се, разговаряха и живееха в дивно блаженство. Нищо повече не им трябваше. Разговорите им бяха съвсем невинни и често пъти наивни.

Козет казваше на Мариус:

— Знаеш ли? Аз се казвам Евфразия, но ми викат Козет.

— Да…, но и Козет не е лошо.

— Нима предпочиташ Козет пред Евфразия?

— Да!

— Тогава и аз го предпочитам. Наричай ме така.

Друг път тя го поглеждаше втренчено и възкликваше:

— Господине, вие сте прекрасен, хубав, находчив, сигурно по-начетен от мене, но по едно нещо аз безспорно ви превъзхождам: „Обичам те!“

Мариус беше на седмото небе.

Веднъж той каза на Козет:

— Представи си, по едно време мислех, че се казваш Юрсюл.

И двамата се смяха цялата вечер на това.

Мариус си представяше живота си с Козет просто така: да идва всяка вечер, да отмества старата услужлива пречка на решетката, да сядат двамата един до друг на пейката, да гледат звездния свод, да гали върха на пръстите на Козет и така до края на живота им. А през това време над главите им минаваха облаци.

Жан Валжан не подозираше защо Козет беше весела и това му стигаше, за да се чувствува щастлив. Козет никога не му възразяваше. Той пожелаеше да се разходят? Добре, татенце. Искаше да останат в къщи? Още по-добре. Да прекарат заедно вечерта? Тя изглеждаше очарована. Тъй като той винаги си отиваше в десет часа вечерта, в такива случаи Мариус се вмъкваше по-късно, когато чуеше, че Козет отваря вратата към външната площадка. Жан Валжан беше забравил съществуването на младежа.

Мариус никога не се мяркаше денем към тях. Нито стъпваше в къщата. Те се спотаяваха в чупката до площадката, за да не ги видят или чуят от улицата и често само си стискаха ръцете, без да говорят. През този сладостен месец май те изпитаха неповторимо щастие. В какво се състоеше то?