Виктор Юго - Клетниците

— Не се бойте, сополанковци — каза той на децата, когато се приближиха. До стобора бе прикрепена стълбата на работниците от съседния дървен склад. Гаврош я изправи и опря горния й край до зеещата тъмна дупка в корема на колоса.

— Качвайте се и влизайте!

Децата не се решаваха. Те се спогледаха ужасени. Той се качи горе, без да използва стълбата и им подвикна да го последват.

— Ето, видяхте ли? Хайде, бебчета! Качи се първо ти! — обърна се той към по-голямото. — Ще ти подам ръка.

Голямото дете се престраши. По-малкото, останало само между огромните лапи на слона, се разрева.

Когато голямото момченце се изкачи достатъчно, Гаврош се присегна и го издърпа горе.

— Чакай тука — каза му той.

После скочи върху тревата, сграбчи петгодишното момченце и се заизкачва с него. Той го подаде на братчето му и каза:

— Аз ще го бутам отдолу, а ти го тегли отгоре. След миг и тримата се озоваха в търбуха на слона.

— Сега сте мои гости, хлапенца!

Празнично облечените буржоа, които се разхождаха в неделя край слона, често подхвърляха самодоволно:

— За какво ли пък служи това?

А то служеше, за да спаси от студ, мраз, град и дъжд, да предпази от зимната хала, от спането в калта и в снега едно малко създанийце без баща и майка, без хляб, без дреха, без покрив. То служеше да приюти невинното, отхвърлено от обществото дете. Да намали поне отчасти обществената вина. За това служеше слонът при Бастилията.

Гаврош потъна уверено в мрака, като собственик, който познава добре жилището си и запуши с една дъска отвора. После драсна клечка кибрит и запали върха на натопен в смола фитил, носещ името „Зимничен плъх“. Двете гостенчета се огледаха. Те сигурно изпитаха същото, което се изпитва в утробата на огромен кит. Над тях се издигаше внушителен скелет.

Малкото момченце се сгуши до братчето си и каза полугласно:

— Тъмно е като в рог.

— Какво ви прихваща? — сопна се Гаврош. — Да не би да искате двореца Тюйлери? Я ги виж, като че са расли в златен кафез! Вънка е тъмно като в рог, глупчо. Вън вали, а тука не. Вън е студено, а тук няма и следа от вятър.

Децата почнаха по-спокойно да разглеждат „апартамента“.

Той ги бутна към дъното на туловището, където се намираше постелята му — дюшек, одеяло и ниша със завеси.

Дюшекът беше сламена рогозка, одеалото — почти ново парче грубо сукно. А сега да видим какво представляваше нищата.

Три дълги пръта, забити в корема на слона, съединени и омотани с въже в горния край, образуваха нещо като пирамида. Тя крепеше мрежа от медна жица, изкусно прикрепена така, че да обвие плътно трите пръта. Долу беше притисната като в обръч от големи камъни. Мрежата напомняше птичите клетки в зоологическата градина. Тази мрежа заместваше завесите.

Гаврош поотмести камъните, повдигна малко мрежата и каза:

— Изпълзете вътре, малчугани!

После се вмъкна и той, и грижливо нареди отново камъните, за да затвори плътно отвора.

И тримата се проснаха върху рогозката.

Гаврош все още държеше в ръка „Зимничния плъх“.

— А сега да къртим — заповяда той. — Ще угася свещника.

— Господине — попита по-малкото братче, като посочи мрежата, — какво е това?

— Това пази от плъховете. Взето е от зоологическата градина.

Докато говореше, той завиваше с края на одеалото малкото момченце, което прошепна:

— Ах, колко е приятно! Колко е топло!

Гаврош изгледа със задоволство одеалото.

— Пак от зоологическата градина. Взех го от маймуните, а рогозката е от жирафа.

Двете деца наблюдаваха смаяни и почтителни това необикновено и изобретателно същество, бездомно като тях, слабо като тях, което не се боеше от нищо.

— А не ви ли е страх от градските сержанти? — попита по-голямото.

— Не се казва сержанти, а фантета. Ами я ми кажете, защо ревяхте одеве?

— Защото нямаме вече жилище.

— Не се казва жилище, а соба.

— И после, страх ни беше да останем сами нощем.

— Не се казва нощем, а по мръкнало.

— Благодаря, господине — каза детето.

— Няма вече да хленчите. Аз ще се грижа за вас. Ще видите колко хубаво ще си живеем. През лятото ще се къпем в реката, а през зимата ще ходим на театър. Брей, фитилът догаря. Внимание! Нямам пари за повече осветление.

— Освен това някоя искра може да падне върху рогозката и да подпали къщата.

— Казва се „да опърли комина“.

После той зави за последен път децата, духна кандилцето и каза: — Къртете!

— Много ми е добре — промърмори по-голямото — като че ли имам пухена възглавница под главата.