Виктор Юго - Клетниците

Тенардие си беше изпросил един железен клин, за да втиква с него хляба си в една пукнатина на стената, та да го пази от плъховете.

В два часа през нощта смениха дежурния и го заместиха новобранец. След това мина надзирателят с кучетата. Когато в четири часа дойдоха да сменят часовоя, намериха го заспал като труп пред килията на Тенардие. Колкото до Тенардие, от него нямаше и следа. Счупените му окови лежаха на пода. В тавана на килията му зееше широка дупка. Една дъска от одъра му беше откована. Сигурно я бе отмъкнал със себе си. Намериха полуизпразнената бутилка с чудното вино, което бе приспало войничето, чийто щик беше изчезнал безследно.

Когато откриха бягството на Тенардие, всички смятаха, че той вече е вън от опасност. Всъщност той още не беше осъществил окончателно бягството си. Той намери въжето, вързано за комина, но то се бе скъсало при спускането на Устатия и на Брюжон и затова не можеше с него да скочи на зида. Тръгна по покривите и към три часа сутринта се намери на гребена на една порутина, която завършваше с висок калкан. Никой не би могъл да каже как се бе добрал до нея. Може би беше използвал стълбите на покривчиите. Никога не можа да се узнае как бе изминал сравнително голямото разстояние от затвора до тази руина. Бягащият е обзет от вдъхновение. Тъй или иначе той лежеше, мокър до кости, изнемощял и изподран върху отвесния зид, висок колкото съседните триетажни къщи. Въжето, което носеше у себе си, беше много късо. Той чакаше блед, загубил всяка надежда и съзнаващ с ужас, че скоро ще се развидели и ще го открият. Часовникът изби четири часа. Тенардие долови далечен шум от отваряне и затваряне на врати, суетене на караули, пресипнали гласове на ключари. Факел прекоси бързо тавана на затвора, където беше неговата килия. Нещастникът виждаше добре затвора от наблюдателния си пункт. По покривите заблещукаха светлини. А на изток, откъм Бастилията небето зловещо побледняваше.

Той продължаваше да лежи върху тясната стена, обзет от шемет, че може да падне и от ужас, че ще го арестуват, ако остане горе. Внезапно видя под себе си двама мъже. Чу, че разговарят на апашки жаргон и пред очите му просветна. Първият каза тихо, но отчетливо:

— Хайде да офейкваме! Какво още се мотаем тъдява?

Вторият отвърна:

— Но там пази един аскер. Ще ни пипнат туканка.

По двете думи „тъдява“ и „туканка“ Тенардие разпозна Брюжон и Бабе. В това време към тях се присъединиха още двама и единият от тях каза:

— А какво ни гарантира, че той не се нуждае от нас?

При тези думи, изречени на литературен френски език, Тенардие разпозна Монпарнас, който не си служеше е жаргон, макар че го владееше отлично.

Четвъртият не бе казал нито дума, но широките му рамене го издаваха. Беше Устатия.

Брюжон каза почти заповеднически:

— Кръчмарят не е успял да офейка. Той е нов в занаята.

Бабе добави:

— Твоят кръчмар ще да са го спипали на местопрестъплението. За тая работа трябва да си майстор. Той е чирак. Чуваш ли глъчката в затвора? Виждаш ли светлините? Спипали са го, казвам ти. Да вървим.

— Приятел в нужда не се оставя — измърмори Монпарнас.

— Аз пък ти казвам: сбарали са го. Да се омитаме. Ей сега някое фанте ще ни мерне.

Монпарнас възразяваше все по-слабо. Обезпокоителната глъчка, която идеше от затвора, ги подтикваше да се отдалечат колкото се може по-скоро от това опасно място.

Тенардие се задъхваше върху стената. Не се осмеляваше да се обади на другарите си, за да не би някой друг да го чуе и всичко да пропадне. Мина му обаче една спасителна мисъл. Извади от джоба си въжето на Брюжон и го хвърли в дворчето под себе си.

— Вдовичка — каза Бабе. На апашки език, въже.

— Моят сиджим — заяви Брюжон.

— Кръчмарят е някъде тук — каза Монпарнас.

Вдигнаха очи. Тенардие се подаде иззад зида.

— Бързо. У теб ли е другият край на въжето? Ще му го хвърлим, той ще го върже за зида и ще се спусне — прошепна Монпарнас.

— Премръзнали са ми ръцете — осмели се да каже Тенардие. — Няма да мога.

— Тогава един от нас трябва да се покатери — предложи Монпарнас.

Стар комин беше долепен до стената близо до мястото, където се беше вкопчил Тенардие.

— Трябва да се покатерим по комина — каза пак Монпарнас.

— По кюнеца? — възкликна Бабе. — Мъж никога. Само дете може да се покатери.

— Откъде да вземем дете? — обади се Устатия.

— Почакайте малко. Сетих се откъде — каза Монпарнас и се втурна към Бастилията.

Изминаха седем-осем минути, осем века за Тенардие. Четиримата му другари не промълвяха нито дума. Най-сетне в дворчето се вмъкна Монпарнас, водещ със себе си Гаврош.