Виктор Юго - Клетниците

Той подпря отчаян глава на близкото дърво. Дълго стоя така. Най-сетне се обърна. Чу задавен плач. Козет хълцаше. Тя плачеше вече два часа до замисления дълбоко Мариус.

Той падна на колене пред нея.

— Не плачи!

— Как да не плача, щом ние ще заминем, а ти не можеш да дойдеш с нас?

— Козет, не ме чакай утре.

— Защо?

— Чакай ме други ден.

— Цял ден без да те видя!

— Нека пожертвуваме един ден, за да спечелим може би цял живот!

— Това ли е желанието ти?

— Да. Добре че се сетих — поде Мариус — Ти трябва да знаеш адреса ми, може да се случи нещо. Аз живея при моя приятел Курфейрак, на улица Верьори № 16.

Той бръкна в джоба си, извади ножче и издълба с острието в мазилката на стената: улица Верьори № 16.

— Ти си намислил нещо, Мариус.

— Ето какво съм намислил. Невъзможно е да се разделим!

Когато се сбогуваха, Мариус бе взел едно крайно решение.

По това време дядо Жилнорман беше навършил деветдесет и една година. Продължаваше да живее е дъщеря си в старата къща. Читателят навярно си спомня, че той спадаше към старците, които дочакват изправени смъртта, без да се превият под тежестта на годините, нито под бремето на скръбта. Но той се чувствуваше душевно отпаднал. Казваше, че ако Мариус още известно време не се обади…

Беше накарал да закачат в спалнята му, точно срещу леглото, портрета на по-малката му дъщеря. Непрекъснато го гледаше.

Веднъж забеляза:

— Струва ми се, че той прилича на нея.

Същата вечер си каза, че вече няма никаква надежда Мариус да се върне, че трябва да престане да го чака. Но цялото му същество се бунтуваше. „Как, нима никога вече няма да го видя?“

Господин Жилнорман обори скръбно глава и се замисли дълбоко.

В този миг влезе старият му прислужник и запита:

— Господарю, ще можете ли да приемете господин Мариус?

Старецът се повдигна от креслото смъртно блед. Кръвта се отдръпна към сърцето му.

— Кой господин Мариус?

— Не зная. Не съм го видял. Николет ми каза: „Вън чака един младеж. Кажете, че е господин Мариус.“

Господин Жилнорман промълви едва чуто:

— Въведете го.

Мариус спря до вратата.

Дядо Жилнорман, стъписан от изненада и радост, остана за миг едва ли не заслепен от сияйно видение. За малко не загуби съзнание. Най-сетне! След цели четири години! Намери го красив, изтънчен, вече мъж, прекрасен. Изпита желание да разтвори обятията си, да се втурне към него. Топли думи нахлуха в гърдите му, готови да бликнат навън. Цялата му обич стигна до устните му и по силата на противоречието, което беше негова основна черта, се превърна в грубост.

— За какво сте дошли?

— Господине…

Господин Жилнорман беше недоволен и от себе си, и от Мариус. Той беше толкова студен!

— Смилете се над мен, господине!

— Да се смиля над вас? Младежът иска милост от деветдесетгодишния старец, така ли? Вие встъпвате в живота, аз го напускам. Вие имате пред себе си цялото озарено бъдеще, а аз съм вече навлязъл в нощта и вие искате да се смиля над вас! Ще ми кажете ли какво искате от мен?

— Господине, зная, че присъствието ми ви дразни, но аз съм дошъл да ви поискам нещо и веднага ще си отида.

— Вие сте глупак! Кой ви е казал да си отивате?

— Господине, дошъл съм да ви поискам разрешение да се оженя.

— Да се жените! На двадесет и една година! Добре сте уредили работата! Остава само да поискате разрешение! Дребна формалност! Я ми кажете, имате ли състояние? Натрупахте ли пари? Какво печелите с вашето адвокатство?

— Нищо.

— Нищо? Значи девойката е богата, така ли?

— Колкото мене.

— Как? Няма зестра? Може би очаква нещо в бъдеще?

— Не вярвам.

— Гола-голеничка! А какво представлява баща й?

— Не зная.

— Как се казва тя.

— Госпожица Фошльован.

— Тфу! — процеди през зъби старецът. — Не, господине, никога! Никога!

— Татко!

— Никога!

Това „никога“ бе произнесено с такъв тон, че Мариус загуби всяка надежда. Той прекоси стаята с бавни крачки, олюляващ се, напомнящ по-скоро на човек, който умира, отколкото човек, който си отива. Господин Жилнорман го следеше с очи. Тъкмо когато Мариус се накани да излезе, старецът се спусна със свойствената на властните и капризни натури живост, сграбчи младежа за яката и го върна енергично в стаята.

— Хайде, разкажи ми всичко! — каза му той. Едничката дума „татко“, изплъзнала се на Мариус в последния миг, бе предизвикала този рядък обрат.