Виктор Юго - Клетниците

— Всичко върви по мед и масло — заяви той. — Добре си се докарала, — обърна се той към жена си, която беше сложила на главата си голяма шапка и се бе загърнала със стар шал. — Трябва да будиш доверие. Нали няма да забравиш нищо? Ще се справиш ли?

— Бъди спокоен.

— Ядохте ли нещо?

— Имаше три големи картофа.

— Утре ще вечеряте патици с гарнитури. Всичко е наред! Сигурна ли си, че в стаята на съседа няма никого?

— Не се прибра през деня.

— Все пак не е зле да се провери. Вземи свещта, щерко, и иди да видиш.

Мариус коленичи и изпълзя под кревата.

Вратата се отвори и той съзря голямата дъщеря на Жондрет със свещ в ръка. Тя се отправи към леглото и Мариус изтръпна, но девойката всъщност се оглеждаше в огледалото над кревата.

— Защо се бавиш? — извика баща й.

— Гледам под леглото и под мебелите — извика тя. — Няма никого.

— Идвай веднага! Нямам време за губене!

— А сега марш на улицата и добре да си отваряте зъркелите! Забележите ли нещо, светкавично тук!

— Как се стои бос в снега — измърмори недоволно по-голямата.

— Утре ще имате копринени ботинки! — обеща бащата.

В къщата останаха само Жондретови и Мариус, както и четирима загадъчни посетители, притаени в здрача на коридора, които той не бе съзрял.

Бърлогата на Жондретови беше отлично нагодена, за-да служи за арена на престъпление. Тя беше най-вътрешното помещение, няколко необитаеми стаи я деляха от булеварда, а единственият й прозорец гледаше към пусти парцели, заградени със зидове. Мариус зае наблюдателния си пост. В камината пламтеше мангал с дървени въглища. В него бе забучено дълго длето, цялото нажежено от жаравата. В ъгъла зад вратата бяха струпани съмнителни железарии. В стаята цареше злокобно спокойствие. По едно време Жондрет издърпа чекмеджето на масата, извади дълъг кухненски нож, опита острието му и пак го пъхна обратно. Мариус от своя страна извади пистолета.

Жондретица излезе да чака стария господин пред вратата.

— Има си хас да не дойде! — измърмори Жондрет, когато часовникът изби шест часа.

Но почти в същия миг вратата се отвори и се появи Жондретица с фенер в ръка. Тя светеше на посетителя.

— Заповядайте, благодетелю мой — извика Жондрет и скочи да го посрещне.

Господин Льоблан влезе в стаята. Спокойното му доверчиво изражение вдъхваше почит. Той остави на масата четири наполеона.

— Господин Фабанту — каза той, ето за наема и за най-насъщните ви нужди.

— Господ да ви възнагради стократно, благодетелю мой! — възкликна Жондрет.

А сега нека читателят си представи ледената нощ, усамотеното предградие, мрачния булевард, из който не се мяркаше нито един минувач, плевника Горбо в най-затънтената му част, а в плевника осветената със свещ бърлога, двамата мъже от двете страни на масата, неподозиращия нищо господин Льоблан и зловещо усмихнатия Жондрет, приклекналата в ъгъла Жондретица и невидимия Мариус, изправен неподвижно със зареден пистолет, непропускащ нито една дума, нито един жест. Той не беше изплашен, а дълбоко отвратен.

Между другото той се надяваше, че при сблъскването между Жондрет и господин Льоблан ще блесне искра и ще освети макар и малко тайната, която жадуваше да узнае.

Жондрет плещеше, каквото му хрумне, за да печели време.

— Толкова сме злочести, уважаеми господине! Имаме ръце, но защо ни са, когато нямаме работа. Горим от желание да вършим нещо, а работа няма. Нищо не ни остана от предишното благополучие. Нищо! Само една картина на която много държа, но все пак съм готов да се разделя с нея, защото трябва да се живее.

Докато Жондрет бъбреше, в стаята безшумно се вмъкна още един посетител и седна безмълвно на най-близкото легло.

Господин Льоблан инстинктивно се обърна и трепна.

— Какъв е този човек?

— Съсед. Не му обръщайте внимание.

Съседът имаше съвсем необикновен вид.

— Та ви казвах, скъпи благодетелю, че имам една картина за продан.

Откъм вратата долетя леко шумолене. Втори човек се вмъкна и седна до първия. Макар че се плъзна безшумно в стаята, и той не убягна от погледа на господин Льоблан.

— Не му обръщайте внимание. Те са от къщата. Та казвах ви, че ми е останала една много ценна картина… Ето, вижте, господине.

Той стана, приближи се до една рамка, обърната към стената и показа лицевата й страна.

— Какво представлява това? — попита господин Льоблан.

— Картина от голям художник, благодетелю мой, която ми е извънредно скъпа…