Виктор Юго - Клетниците

Жондрет лъжеше. Той не дължеше наема за цяла година, защото както знаем, Мариус беше платил за първите две тримесечия.

Господин Льоблан остави пет франка на масата, съблече топлия си редингот и каза:

— Съжалявам, но имам само пет франка у себе си. Ще заведа дъщеря си в къщи и в шест часа ще ви донеса шестдесетте франка.

— Благодетелю мой! — извика Жондрет, замаян от радост и още веднъж пошепна на жена си:

— Разгледай го добре, жено!

— Ако излизате, облечете тази дреха. Навън е много студено — каза господин Льоблан.

Жондрет навлече бързо редингота и тръгна да изпрати посетителите.

Макар че цялата сцена се беше разиграла пред очите му, Мариус не беше видял почти нищо. Той не беше откъснал поглед от девойката. Когато тя излезе, младежът бе обзет от една едничка мисъл — да я проследи, за да не загуби следите й, да узнае къде живее, за да не изчезне повторно от живота му, след като по такъв чуден начин я беше намерил! Скочи от скрина, но се сети, че Жондрет ще го види, а може би господин Льоблан и дъщеря му са още на стълбата и разговарят с него. Когато излезе в коридора, нямаше вече никой. Излезе на булеварда, но успя да зърне само файтонът, който бързо се отдалечаваше. Мариус се върна към къщата. Изведнъж той забеляза от другата страна на улицата Жондрет, който разговаряше с един съмнителен тип. Той само изгледа разсеяно двамата мъже. Все пак успя да забележи, че скитникът, с когото разговаряше Жондрет, приличаше на един човек на име Паншо, когото Курфейрак му бе показал веднъж. Той минаваше за опасен скитник.

Тъкмо когато се канеше да влезе в стаичката си, забеляза голямата дъщеря на Жондрет, която явно го следеше. Понечи да затвори вратата, но нечия ръка я задържа.

— Какво става? Кой е там? — попита той.

Когато видя момичето, Мариус възкликна недоволно:

— Защо сте дошла? Какво още искате?

Девойката беше загубила сутрешната си самоувереност. Не влезе в стаята и вдигна скръбно очи към него.

— Господин Мариус, защо сте тъжен?

— Оставете ме на мира!

— Не бива да се държите така. Макар че не сте богат, тази сутрин бяхте добър към мен. Ясно, че ви е мъчно. Не мога ли да ви помогна с нещо? Не ми разкривайте тайните си. Просто ми кажете какво мога да направя за вас.

Една мисъл се мярна в главата на Мариус. Нима човек не се улавя и за сламката, когато усеща, че се дави?

— Слушай… — започна той. Тя го прекъсна със светнали очи.

— Чудесно, говорете ми на „ти“. Така ми е по-приятно.

— Знаеш ли адреса на стария господин и дъщеря му?

— Не.

— Намери ми го.

Лицето на девойката помръкна.

— Това ли искате? Познавате ли девойката?

— Не.

— С други думи искате да се запознаете с нея.

— Ще успееш ли?

— А какво ще ми дадете в замяна?

— Всичко, каквото пожелаеш.

— Тогава ще получите адреса.

Тя наведе глава, дръпна вратата и излезе.

Мариус се отпусна на един стол. Виеше му се свят. Изведнъж той грубо бе изтръгнат от унеса си. До него долетя гръмкият глас на Жондрет:

— Казвам ти, че съм сигурен. Познах го.

За кого говореше Жондрет? Кого беше познал? Господин Льоблан? Бащата на „неговата Юрсюл“? Нима Жондрет го познава? Значи Мариус внезапно щеше да се сдобие със сведенията, без които животът му беше станал безсмислен! Дошло ли беше времето да се разкъса гъстият мрак, който обвиваше бащата и дъщерята?

Той не се качи, а скочи върху скрина и отново зае поста си пред наблюдателницата в стената.

Леговището на Жондрет беше същото, само че жената и дъщерите бяха преровили съдържанието на пакета и бяха навлекли вълнени чорапи и камизоли. Леглата бяха застлани с новите одеала.

По всичко личеше, че Жондрет се беше прибрал преди малко. Още се задъхваше от студа.

— Сигурен ли си? Не се ли лъжеш? — осмели се да му отвърне майката.

— Напълно съм сигурен. Осем години са минали оттогава, но аз го познах.

Изведнъж той прекъсна думите си и кресна на дъщерите си:

— Марш оттук! Заминавайте! И точно в пет да сте тук. Ще ми трябвате.

Мариус заслуша двойно по-внимателно. Жондрет се заразхожда из стаята. Внезапно той се обърна към Жондретица, скръсти ръце и се провикна:

— И да ти кажа ли още нещо? Госпожицата…

— Не може да бъде!

— Тя е.

— Оная?

— Оная.

Не може да се опише с какъв глас майката произнесе думата „оная“. В зловещата й интонация се долавяше изненада, ярост и ненавист, слети в едно.

— Не е възможно! Като си помисля, че собствените ми дъщери ходят боси и нямат какво да облекат! Сатенена наметка, кадифена шапка, изящни обувки и какво ли не още! Пък и оная беше една грозотия, а тая е хубавица. Не може да бъде!