Виктор Юго - Клетниците

— Той идва!

— Благотворителят от черквата?

— Идва след мен с файтон.

— Ами че той е милионер!

— Обясни ли му къде точно живеем? В църквата ли го намери? Какво ти каза, като прочете писмото?

— Дъра-бъра, дъра-бъра! — сопна се дъщерята. —Много бързаш, бе човече! Дадох му писмото, а той ми каза: „Ще взема файтон и ще дойда у вас.“ Когато му казах адреса, той, като че ли се изненада и се поколеба за миг, после добави: „Няма значение!“ Зърнах преди малко файтона, като завиваше по нашата улица. Затова си плюх на петите.

Мъжът се изправи. Лицето му светна.

— Угаси огъня! — кресна той на жена си.

Майката не помръдна. Тя го гледаше слисана.

Той грабна едно гърне и плисна вода върху главните. После се обърна към голямата си дъщеря:

— Издъни стола!

Момичето нищо не проумяваше.

Той с един ритник изтърбуши сламата. Съгледа малкото момиче и викна гръмогласно:

— Скачай от леглото, мързелано! Счупи стъклото! Не чуваш ли?

Смъртно уплашено, детето удари стъклото с юмрук.

— Отлично! — заяви бащата с тържествуващ вид. Той приличаше на генерал, който прави последни приготовления преди сражението. Очите му шареха из всички ъгълчета на стаята.

— Какво смяташ да правиш, миличък?

— Легни в леглото — заповяда мъжът й. От ъгъла долитаха хълцания.

— Какво има? — изкрещя бащата.

Без да излезе от тъмната ниша, в която се бе сгушила, малката дъщеря показа окървавената си ръка.

— Виждаш ли какви глупости вършиш! — кресна, сега пък майката. — Порязала си ръката, за да счупи пустото ти стъкло!

— Още по-хубаво! Точно това исках.

Той раздра женската риза, която носеше и уви чевръсто с парцала китката на момичето.

— Сега и ризата е както трябва. Готови сме за посещението на благодетеля.

За миг в бърлогата стана тихо. Голямата дъщеря чистеше калта от шала си, а малката продължаваше да хлипа тихичко.

— Напротив, реви високо! — извика баща й. — Това прави добро впечатление.

Той се обърна към голямата:

— Никакъв го няма! Само дето загасих огъня, продъних стола и строших стъклото за тоя дето духа!

— И нарани детето — добави майката.

— Има си хас оня хубостник да не дойде! Ах, с каква радост бих издушил всички тия богаташи! Дето идват в домовете ни да ни унижават, като ни носят разни дрипели или хляб. Да не съм приритал за хляба ви, мошеници! Пари ли? Никога! Щели сме да ги изпием, били сме пияници. Ами те какви са? Обирници. Щяха ли иначе да забогатеят? Сигурно е забравил адреса животното му с животно! Бас държа, че това дърто говедо…

В този миг на вратата се потропа лекичко. Мъжът се втурна да отвори с раболепна усмивка.

На прага се появиха мъж на зряла възраст и младо момиче.

Човешкият език е безсилен да изрази какво изпита Мариус в този миг. Беше влязла ТЯ. Все същата, може би само малко по-бледа. Нежното й лице се открояваше под шапка от теменужно кадифе. Талията й се губеше под наметка от черен сатен. Тя остави голям пакет на масата. Голямата дъщеря на Жондрет се бе отдръпнала зад вратата и гледаше мрачно красивото елегантно създание.

Господин Льоблан каза благо:

— Господине, в този пакет има нови вълнени дрехи, чорапи и одеала.

— Благодетелю наш, вие ни отрупахте с милосърдието си.

Той се наведе към ухото на дъщеря си: — Казах ли ти? Само дрипели! От кого беше подписано писмото до него?

— Фабанту — прошепна дъщерята.

— Виждам, че действително положението ви е окаяно, господин…

— Фабанту — отговори бързо Жондрет.

— Драматичен артист, господине и то какъв! Някога щастието ми се усмихваше. Но сега! Вижте! — и с красноречив жест той посочи мизерната си бърлога.

— Горката жена — въздъхна господин Льоблан. Жондрет ощипа малката си дъщеря по ранената ръка.

Тя нададе остри писъци.

— Клетото дете! — възкликна девойката. — Какво му е?

— Нещастие се случи, хубава госпожице, както работеше под една машина, за да изкара шест су на ден. Няма да е чудно, ако се наложи да й отрежат ръката.

— Нима! — извика старият господин развълнувано.

— Уви да, благодетелю мой!

Смятайки, че баща му говори сериозно, момиченцето започна да ридае още по-силно.

От няколко мига Жондрет наблюдаваше внимателно „благодетеля“ и сякаш се ровеше в спомените си. Той се доближи до жена си и й прошепна бързо:

— Погледни хубавичко тази особа!

После се обърна към господин Льоблан с плачевен глас:

— Знаете ли, добри ми господине, какво ще стане утре? Утре е последният срок, който ми е дал собственикът на къщата. Ако не му платя тази вечер, утре той ще ни изхвърли на улицата, без подслон, под снега. Дължа цели четири тримесечия. Шестдесет франка.