Джон Ъпдайк - Отлитаме

— Майко, трябва да изляза.

— Девет и половина е.

— Зная, но не мога иначе. Ще се побъркам.

Без да изчаквам отговора й или да се бавя да търся палто, изхвръкнах навън и изкарах старата ни кола от гаража. Предишната събота пак се бяхме разделили с Моли. Цяла седмица не си бяхме проговорили, макар че веднъж я срещнах в закусвалнята на Фейбър с един от нейния клас, но тя извърна глава, щом я загледах и взех да пускам разни остроумия, застанал край флипъра. Не посмях да отида и да почукам у тях толкова късно вечерта, само спрях до отсрещния тротоар и започнах да наблюдавам осветените прозорци на къщата им. През стъклата на гостната виждах върху бялата полица на камината една от вазите на мисис Бингаман, с оранжерийни перуники, а през отвореното прозорче на колата нахлуваше пролетният въздух с лек дъх на влажна пепел. Моли вероятно бе на среща с оня малоумник от нейния клас. Но ето че входната врата се отвори и тя се появи в светлия правоъгълник. Беше с гръб към мен, метнала на ръка палтото си, а майка й сякаш викаше след нея. Моли затвори вратата и се втурна по стълбите, прекоси улицата и се мушна в колата, свела очи, оградени от тъмни орбити. Тя дойде. Сега, когато окончателно съм забравил всичко друго (уханието, сияйната хладна кожа, пухкавата долна устна — същинска издута възглавничка, съшита от два плата: отвън пресъхнало-червена, отвътре влажно-розова), все така ще ми става мъчно, като се сетя, че Моли дойде при мен.

След като я закарах обратно — каза ми да не се притеснявам, майка й си обичала да крещи, — отидох в денонощното ресторантче край Олинджър и изядох три големи сандвича с месо (поръчвах си ги един по един) и изпих две чаши мляко. Когато се прибрах, наближаваше два, но мама бе още будна. Лежеше в тъмното на дивана, а на пода до нея беше радиото, по което бръмчеше джаз „диксиленд“, предаван от Ню Орлиънс чрез Филаделфия. Музиката на радиото бе постоянен спътник на безсънните й нощи; не само че заглушаваше виковете на дядо, но й доставяше и удоволствие. Отблъскваше молбите на татко да си легне в спалнята, като заявяваше, че програмата от Ню Орлиънс още не е свършила. Радиото беше стар модел „Филипс“ — имахме го открай време. Като малък бях нарисувал риба върху оранжевия диск на целулоидната скала, която в детските ми очи приличаше на аквариум.

Самотността й ме трогна. Влязох в дневната и седнах на един стол с гръб към прозореца. Дълго време погледът й ме изучаваше напрегнато в мрака.

— Е, и? — проговори най-сетне тя. — Как беше малката сладострастница? — Вулгарният й език, предизвикан от тази история, ме отвращаваше.

— Разплаках я — казах аз.

— Защо изтезаваш момичето?

— За да ти доставя удоволствие.

— Това не ми доставя удоволствие.

— Добре, тогава престани да се заяждаш с мен.

— Ще престана, ако ми кажеш сериозно, че искаш да се ожениш за нея.

Тук си замълчах и след като поизчака, тя продължи с друг тон:

— Не е ли странно, че проявяваш тази слабост?

— Странно е, че го наричаш слабост, когато това е единственото нещо, което ми дава сила.

— Наистина ли, Алън? Добре. Може би е така. Забравих, че ти си роден тук.

Горе, точно над главите ни, дядо запя с немощен, но още звучен глас:

Заслушахме се. По едно време той забуха: задави се в ужасна, раздираща кашлица, която все по-настървено се мъчеше да се изтръгне от гърдите му, и от страх той закрещя името на мама. Тя не помръдна. Гласът му се извиси — тираничен глас, който повтаряше: „Лилиан! Лилиан!“ — и аз видях как мама затрепери от отприщената струя, която бучеше по стълбите, устремена към нея; тя беше като бент; а сетне, след като дядо утихна за миг, мощният поток рукна към мен и аз изпитах гняв и омраза към тази черна стихия на страданието, макар да съзнавах, че бях твърде слаб, за да й устоя. С неприязън — колко коравосърдечен бях станал — изрекох суховато и категорично:

— Добре. Тоя път ще спечелиш, майко, но това ще ти е последната победа.

Ужасът, който ме обхвана след тази небивало нагла дързост, сякаш скова сетивата ми; вече не усещах стола под мен, а стените и мебелите се стопиха — остана само мъждивото оранжево блещукане от скалата на радиото. Дрезгаво и глухо, сякаш издън земя, мама изрече със своя мелодраматичен глас:

— Сбогом, Алън!