Джон Ъпдайк: Отлитаме

На дядо не му е било по сърце да чопли земята, макар да се бе замогнал от нея с помощта на жена си. Той започнал да влага парите си в ценни книжа във времето, когато успехът на подобно начинание бил почти неизбежен. През хиляда деветстотин двадесет и втора купил голямата ни бяла къща в града — тогава модерният квартал още не се бил преместил към Шистения хълм — и се настанил тук, за да жъне своите дивиденти. До края на живота си считаше жените за глупави същества и може би най-вече своите две, съкрушени от мъка при напускането на фермата. Смяната на унизителния селски труд с престижните финансови дела сигурно го бе изумила със своите огромни преимущества. И аз съм на същото мнение, а и как да вместя в представата си за тези разяждани от страх пътувания с каруцата мъката на двете жени, за която майка ми упорито говори.

Може би продължителният страх поражда привързаност. Или пък, което е по-вероятно, уравнението е дълго и сложно и параметрите, които са ми известни — мъжката гордост на зрялата жена от плодовете на земята, удоволствието на девойката да язди на кон из полята, чувството им на неприязън към Олинджър, — сигурно са били поставени в скоби и умножени от коефициенти, които не ми се удава да забележа. Или може би не техните чувства се нуждаят от обяснение, а това, че у дядо, с неговата претенциозност и горделивост, нямаше и капка обич към земята. Смяташе, че като малък са го малтретирали и бе зле настроен към баща си, нещо, което майка ми не можеше да проумее. За нея дядо й бил като светец: строен исполин, висок над метър и осемдесет (навремето такъв ръст бил цяло чудо), който знаел всичко във фермата, както Адам в Едем. На стари години той ослепял. Излезел ли на прага, кучетата се спускали да ближат ръцете му. На смъртния си одър поискал ябълка „Графенщайн“ — имало едно такова дърво в другия край на ливадата, но синът му донесъл различен сорт от овощната градина край къщата. Старецът не пожелал да я вземе и дядо ми отишъл да откъсне от другите, но в очите на мама оскърблението било нанесено — една жестока, безпричинна обида. С какво толкова го бил засегнал баща му? Пред мен дядо бе недоволствувал единствено от това, че като малък трябвало да носи вода на работниците по нивите и тогава баща му току подхвърлял саркастично: „Повдигай си нозете де! Пък те самички ще си стъпват на земята.“ Каква нелепост! Като че ли всяко родителско поколение върши спрямо децата си злодеяния, които по божията повеля остават незабележими за околния свят.

Запомнил съм баба като дребна тъмноока женица, която не обичаше да говори много и все гледаше да ме тъпче с нещо; в съзнанието ми е останал гърбоносият й профил, розовеещ върху бледожълтите възглавнички в ковчега. Почина, когато бях на седем години. Останалото, което зная за нея, е, че била тринадесетото дете — изтърсаче, че докато беше жива, нашият двор бе сред най-китните в града и че аз съм приличал на брат й Пийт.

Майка ми напредвала по-бързо от връстниците си; била на четиринадесет, когато се преселили, и три години учила в окръжното педагогическо училище. Завършила Лейк Колидж край Филаделфия още двадесетгодишна — висока, представителна девойка със снизходителна усмивка, ако се съди по една нейна огъната снимка в картонената кутия, където постоянно ровех като малък, сякаш там можех да открия причината за разприте в дома ни. На снимката мама е застанала в края на алеята, настлана с кирпичени плочи, до изкусно подкастрената четвъртита колона в края на живия плет, върху която е кацнала бухната топка от листа. В десния край на снимката се врязва кичестата дъга на цъфнал люляков храст, а зад мама се вижда празно пространство, където има къща, откакто се помня. Тя позира с някаква провинциална грация, в дълго палто, обточено с кожички, разкопчано, за да се виждат дългите мънистени гердани и късата, макар и някак скромна, права рокля с воланчета. Мушнала е ръце в джобовете на палтото, баретката, кацнала на една страна, закрива част от бретона й, и от мама лъха някакво позьорство, което ми бе непонятно, когато разглеждах снимката й на изцапания килим в сумрачната стара къща при залеза на тридесетте години и в тъмата на военното четиридесетилетие. Облеклото и самото момиче на снимката изглеждат толкова модерни, направо страхотни. Дядо, който по онова врече преуспявал, изпитвал удоволствие да пръска пари за нейните дрехи. Баща ми, по-малкият син на презвитериански свещеник в Пасейк, бил гол като пушка и за да се издържа, докато учел в Лейк Колидж, станал келнер, та още говори с леко негодувание за красивите дрехи, с които Лилиан Беър се контела по онова време. Тази страна от характера на мама ми причиняваше огорчения в гимназията; тя беше сноб относно качеството на платовете и държеше да ми купува панталони и спортни ризи от най-скъпите магазини в Олтън, но понеже бяхме бедни, купуваше ми малко неща, а аз естествено се нуждаех от това, което имаха съучениците ми — най-различни дрехи, макар и евтини.