Джон Ъпдайк - Отлитаме

На седемнадесет години аз бях зле облечен, смешен на вид младеж и както си вървях, мислех за себе си в трето лице: „Алън Дау мина по улицата и се прибра вкъщи.“ „Алън Дау пусна една тънка язвителна усмивчица.“ Съзнанието, че ми е отредена по-особена съдба, ме правеше колкото високомерен, толкова и стеснителен. Години преди това, когато бях на десетина-дванадесет, точно при раздялата с детството, един неделен ден двамата с майка ми (баща ми беше зает или пък спеше) се изкачихме пеш до върха на Шистения хълм, възвишение, което ограждаше от една страна долината, приютила градчето ни. То се простираше под нас — Олинджър — градче от хиляда къщи. Най-хубавите и просторните бяха плъзнали по хълма, а зад тях се виждаха редиците тухлени постройки за по едно-две семейства; приятелите ми живееха в този квартал, ширнал се надолу до белезникавата нишка на шосето за Олтън, което свързваше гимназията, тенис-кортовете, киното, няколкото магазина и бензиностанции, основното училище и лутеранската църква. От другата страна на шосето бяха накацали още къщи, включително и нашата — петънце, бялнало се точно там, където долината започваше да се възвишава, за да се слее с отсрещния хълм — Кедровия връх. Зад него се редяха хребет след хребет, а погледнехме ли на юг, виждахме как шосето се гмурка в други градчета, пак се появява и накрая чезне в зелените и кафяви нивя; цялата област бе като на длан, обгърната в тънкото було на лека мъгла. Стояхме сами с мама край един закърнял смърч на продълговатото било от глинеста лиска, а аз бях вече достатъчно голям, за да не ми се стои с нея. По едно време тя зарови пръсти в косата ми и каза: „Ето ни къде сме всички ние и къде ще останем… завинаги.“ Изрече нерешително думата завинаги , а сетне пак се поколеба, преди да добави: „Освен теб, Алън. Ти ще литнеш, ще избягаш.“ В далечината няколко птици се рееха над града точно пред погледа ни и със своята импулсивност тя просто бе отскубнала като перце образа от тях, но това като че ли бе ключът, който през цялото си детство бях чакал да ми подадат. Откликна най-съкровеното в душата ми и дълбоко смутен, аз дръпнах глава изпод дланта й, раздразнен от мелодраматичния й жест.

Тя бе импулсивна, романтична и непоследователна. Така и не успях да превърна тогавашния поощрителен изблик в постоянна тема на разговорите ни. Продължаваше да се държи с мен като с обикновено дете и това сякаш бе измяна на един образ, който ме бе накарала да възприема. Останах пленник на надеждата, дето ми бе подхвърлила, а сетне забравила. Плахите ми опити да оправдая някои свои дребни провинения — четях нощем или закъснявах след училище, като се позовавах на идеята за полета — се посрещаха с недоумяващ безизразен поглед, сякаш говорех нелепости. Струваше ми се безкрайно несправедливо. „Да, но… — щеше ми се да й кажа — да, но това са твои нелепости“ и моето обжалване естествено оставаше безрезултатно именно поради тази причина: тя съзнаваше, че аз не съм приел всичко това като своя вътрешна необходимост, а че възнамерявам безочливо да използувам предимствата да си необикновен и удоволствията да си обикновен. Изпитваше страх от желанието ми да съм като другите; веднъж все пак реагира на моето изявление, че се уча да летя, като изкрещя насреща ми, пламнала от бесен гняв: „Никога няма да се научиш! Ще затънеш в калта и тук ще си умреш, като мен. Защо пък трябва да надминеш майка си?“

Тя беше родена десет мили по на юг, в една ферма, свидна за нея и майка й. Баба — дребна женичка, ала същинска фурия — приличаше по-скоро на арабка, отколкото на немкиня; едно време работела на полето наравно с мъжете и всеки петък подкарвала каруцата към пазара — на десет мили от фермата.

Като малка майка ми ходела с нея и в представите ми тия пътувания са свързани с боязън: страха на момиченцето от грубите прегръдки на тлъстите попийнали мъже, опасенията, че каручката ще се счупи, безпокойството, че стоката няма да се продаде, уплахата, че могат да унижат майка й, тревогата от това как ще ги посрещне вечерта бащата. Той смятал петъка за свой празник и тогава пиел. Пиянството му не бих могъл да опиша, защото го познавах само като търпелив нравоучителен старец с едва ли не библейски вид, чиято единствена страст бяха вестниците, а единствената му омраза — републиканската партия. В него имаше нещо характерно; сега, когато е покойник, аз продължавам да откривам частици от него у известни политици: виждам ланеца му и издутия му корем в някогашни филми за Теодор Рузвелт; високите му обувки и наклонената му глава в снимки на Мъри Люцерната 1 1 Мъри, Уилям (1869–1956) — губернатор на Оклахома. — Б.пр. . Люцерната тъкмо извръща глава да заговори, прихванал дъното на шапката си с три пръста, изискан и галантен жест, който толкова много ми напомни за дядо, че откъснах снимката от „Лайф“ и я мушнах в едно чекмедже.