Джон Ъпдайк: Отлитаме

По времето, когато е била правена снимката, мама искала да замине за Ню Йорк. Не зная какво щяла да прави там или по-скоро, какво искала да прави, но дядо ми й забранил да отиде. Думата „забранявам“ днес няма действена сила, но навремето в тая чудата старомодна провинция тя явно все още е била жизнеспособна в устата на един баща, който иначе е угаждал на дъщеря си, защото съдбоносната, влажна тежест на тази забрана се усещаше години наред в къщата и веднъж, в детството ми, когато едно от мамините безконечни словоизлияния, отправени към дядо, се извиси в плачлив вой, аз почувствувах забраната около мен и над мен като огромен корен, препречил пътя на земен червей.

Може би за да му се опълчи, в изблик на гняв тя се бе омъжила за баща ми, Виктор Дау, който я е отвел, ако не по-далеч, то поне в Уилмингтън, където вече бил постъпил в някакво машиностроително предприятие. Но връхлетяла кризата, баща ми бил уволнен и младото семейство се завърнало в бялата къща в Олинджър, където дядо ми си седял и си четял вестниците, които оповестявали постепенното обезценяване на акциите му. Родил съм се аз. Баба тръгнала да чисти хорските къщи и се заела да обработва двора ни — един декар, — за да продава реколтата. Имахме кокошки и обширно пространство, засадено с аспержи. Когато тя почина, започнах да я търся боязливо сред аспержите. До средата на лятото на това място избуяваше гора от изящни зелени дръвчета, някои високи колкото мен, и в паяжинната им милувка сякаш долавях присъствието на дух, а в меката гъста мрежа от преплетени клони като че бе впримчено някакво обещание, но и някаква заплаха. Аспержите всяваха страх; сред гъсталака, далеч от къщата и пътеката, аз попадах в плен на магия, превръщах се в дребосъче и бродех между големите гладки зелени стволове в очакване да открия къщурка с димящ комин, а в нея баба. Тя самата вярваше в призраци, та нищо чудно да срещнех и нейния призрак. Дори сега, когато седя сам в моята собствена къща, проскърца ли нещо в кухнята, вдигам уплашен поглед при мисълта, че тя ще се появи на прага. А нощем, когато се унасям в сън, чувам гласа й — изрича с остър шепот името ми или пък вика: „Пийт.“

Мама започнала работа в един универсален магазин — продавала евтини платове за четиринадесет долара седмична заплата. През първата година от живота ми денем ме гледал татко. Оттогава разправя (той все ме ласкае), че само грижите му по мен го спасили да не полудее. Може би поради това обичта ми към него е така безмълвна, сякаш още съм безсловесно пеленаче, отправило поглед към смътните майчини черти на мъжкото му лице. Същата тази година, в която сме били неразделни, вероятно обяснява и неговата благосклонност към мен, желанието му да ме хвали, сякаш във всичко, което върша, има нещо печално и хромо. Той ме съжалява. Появата ми на бял свят съвпада със зараждането на голяма беда, национална беда, и едва напоследък той престана да ме нарича с прякора „Младата Америка“. Някъде по времето, когато съм навършил година, татко бил назначен да преподава математика в гимназията и макар да бе толкова добродушен и духовит, влезел ли в клас, неминуемо си създавал проблеми с дисциплината. Но той търпял дни, години наред и в края на краищата си извоювал място в този чужд град, тъй че сега, струва ми се, ще се намерят поне двайсетина бивши негови ученици, мъже и жени почти на средна възраст, скътали в себе си някакво татково насърчение или пък запомнили негови думи, които са били напътствие в живота им. И, разбира се, има много, дето не са забравили шеговитите му номера, с които пародирал своята неловкост в класната стая. Държал в чекмеджето на катедрата си един „конфискуван“ пистолет с капси, та чуел ли някой съвсем глупав отговор, той го вадел и с угрижен, опечален израз стрелял в слепоочието си.

Последен тръгна на работа дядо и го изживя най-тежко от всички — като голямо унижение. Постъпи в пътностроителна бригада, която обикаляше улиците да ги настила с чакъл и асфалт. Едри и заплашителни в широките си работни комбинезони, целите обгърнати в пара край внушителните, чудовищни машини, тия мъже изглеждаха величави в очите на едно дете и аз недоумявах защо, когато отивах или се връщах от началното училище, дядо не желаеше да ми помаха с ръка или поне да засвидетелствува присъствието си по някакъв начин. Изумително як при цялата си изтънченост, той продължи да работи дълго след като прехвърли седемдесетте, докато зрението му съвсем не отслабна. Тогава вече имах задължението да чета на глас любимите му вестници, а той седеше в креслото си край еркерния прозорец и поклащаше на слънцето нозе във високи обуща. Тормозех го, като четях ту много бързо, ту вбесяващо бавно и скачах от рубрика на рубрика, та се получаваше един дълъг, хаотичен вестникарски материал. Четях му спортната страница, макар тя да не го интересуваше, а уводните статии смънквах бързешката. Само темпото, с което поклащаше нозете си, издаваше раздразнението му. Когато млъквах, той помолваше кротко с приятния си старомоден ораторски глас: „А сега само некролозите, Алън. Само имената, та да видя дали няма някой, дето го познавам.“ Струваше ми се, че като изстрелвах злобно насреща му имената, сред които можеше да открие някой свой приятел, всъщност му отмъщавах за мама; мисля, че тя го ненавиждаше и заради нея аз също се опитвах да го намразя. От нейното непрестанно възкресяване на тайнствени неправди, погребани отдавна в усойната земя на смутния свят преди моето рождение, успях само да си направя извод, че той е бил зъл човек, опропастил живота й, погубил онова прелестно същество с баретката. Ала много неща не проумявах. Тя воюваше с него не защото имаше желание да воюва, а защото не можеше да се примири, че ще го остави на спокойствие.