Джон Ъпдайк: Отлитаме

Родителите ни бяха дошли да ни посрещнат. Порази ме видът на мама — изглеждаше толкова уморена. От двете страни на носа й имаше сини вдлъбнатинки и тая коса все едно не бе нейната, а някаква сивееща проскубана перука, която бе нахлупила нехайно. Тя беше пълна жена и тежките меса, дето обикновено носеше наперено, сякаш са богатство, сега се разливаха, изплъзнали се от нейната власт и под мъждивата светлина на перона на човек му се струваше, че тегнат върху света.

— Как е дядо? — попитах аз. Беше се залежал от няколко месеца с бодежи в гърдите.

— Продължава да пее — отвърна ми почти троснато тя.

За да се развлича при прогресивната си слепота, дядо бе започнал да си пее и по всяко време на денонощието редеше със звучния си старчески глас химни, хумористични народни песни и църковни напеви. Сякаш колкото по-дълго живееше, толкова повече се избистряше паметта му.

В уединената хралупа на колата раздразнението на мама стана още по-явно; мрачното й мълчание ме потиска.

— Много уморена изглеждаш, майко — рекох аз, опитвайки се да заема настъпателна позиция.

— Ти първо себе си погледни — отвърна тя. — Какво е станало? Оклюмал си като мъж, женен от години.

— Нищо не е станало — излъгах аз. Страните ми пламтяха, сякаш разгорещеният й гняв имаше способността да обгаря като слънце.

— Помня я Бингаман, майката на това момиче, още от времето, когато се преселихме в града. Тя беше най-голямата фукла в южния квартал. Те са типична стара олинджърска фамилия. Не им допадат селяците.

Татко се опита да смени темата.

— Е, значи си спечелил едното състезание, Алън. Аз и толкова нямаше да успея. Направо ти си чудя.

— Защо се чудиш, от баща си го е наследил. Кога съм излязла наглава с теб?

— От татко Беър го е наследил. Ако тоя човек, Лилиан, се бе захванал с политика, щеше да избегне всичките несгоди в живота си.

— Тате никога не е бил убедителен в спорове. Беше скандалджия. А ти, Алън, не ходи с хлапачки. Принизяваш се.

— Не ходя с никоя, мамо. Какви си ги фантазираш?

— Ами само като видях как й играе двойната брадичка, когато слезе от влака, помислих, че е налапала канарче. А и да кара горкия ми син, само кожа и кости, да й носи чантата. Когато минаваше покрай мен, честна дума, уплаших се да не ми се изплюе в лицето.

— Все трябваше да помогна на някое момиче. Сигурен съм, че тя не знае коя си. — Истината бе, че предишната нощ бях разказвал надълго и нашироко за семейството си.

Мама извърна глава.

— Виждаш ли, Виктор, защищава я. Когато бях на неговите години, майка й ми нанесе рана, дето още не може да зарасне, а сега собственият ми син ме напада заради нейната дебелана. Питам се дали майка й не я е подучила да го оплете.

— Моли е симпатично момиче — застъпи се за нея татко. — Никога не ми е създавала неприятности в час като някои от ония нафукани гамени. — Ала въпреки че бе толкова почтен човек, той произнесе с учудващо равнодушие тази своя защита.

Разбрах, че никой не желае да се движа с Моли Бингаман. Приятелите ми (понеже разсмивах хората, имах повече приятели, които така и не ме посвещаваха в любовните си истории, но ме вземаха на излети — като шут) въобще не споменаваха пред мен за Моли и когато я водех на техните събирания, правеха се, че не я забелязват, тъй че престанах да я каня. Учителите се усмихваха особено и насилено, когато ни виждаха да подпираме гардеробчето й или пък да се мотаем по стълбището. Преподавателят по английски на единадесети клас — един от „покровителите“ на „способностите“ ми, който винаги се опитваше да ме „предизвика“, да „експлоатира“ моите „възможности“ — ми заяви насаме колко глупава била тя. Просто не можела да проумее правилата на синтаксиса. Сподели какви грешки правела при граматичен разбор, сякаш (в това имаше известна истина) те издаваха тъпота, която маниерите й изкусно прикриваха. Дори семейство Фейбър, крайни републиканци, които държаха закусвалня близо до училището, злорадствуваха, щом Моли и аз бяхме скарани и упорито приемаха моето увлечение като шеговита преструвка. Мама сякаш бе впримчила целия град в своя мит, че бягството е единствената подходяща участ за мен. Сякаш бях особена порода животно, което възрастните на Олинджър, тия призраци, витаещи наоколо, бяха отделили от стадото с намерение след време да ме дарят на въздуха. Това тяхно отношение подсилваше неизменното ми двойствено чувство, че в този град аз съм едновременно и въздигнат, и низвергнат.