Родителите на Моли не одобряваха връзката ни, защото в техните очи ние бяхме направо голтаци. А на мен толкова упорито ми втълпяваха, че Моли не ме заслужава, та почти не се замислях върху възможността според други измерения аз да не я заслужавам. Още повече, че Моли ме щадеше. Само веднъж, раздразнена от някакво мое досадно, снизходително признание, заяви, че майка й не ме харесвала.
— Защо? — попитах аз, искрено изненадан. Възхищавах се на мисис Бингаман; тя беше запазена, хубава жена и винаги ми бе приятно в нейния дом с бели врати, прозорци и корнизи, с мебели в тон и вази с перуники, поставени пред излъскани огледала.
— А-а, не зная. Смята те за вятърничав.
— Но това не е вярно. Едва ли някой друг се замисля така сериозно върху постъпките си.
Докато Моли ми спестяваше неприязненото отношение на семейство Бингаман, аз й предавах позициите на семейство Дау почти без заобикалки. Вбесявах се от това, че никой не ми дава възможност да се гордея с нея. Всъщност аз непрестанно я питах защо е слаба по английски, защо не се разбира с приятелите си, защо е такава самодоволна дебелана, при все че много пъти, особено в съкровени мигове, тя ми изглеждаше красива. Най ме беше яд на нея за това, че нашата връзка извади наяве позорни, истерични и жестоки черти от характера на майка ми, които иначе може би никога нямаше да забележа. Отначало се надявах да пазя нещата в тайна от нея, но дори ако интуицията й не бе безпогрешна, в училище баща ми научаваше всичко. Всъщност понякога майка ми казваше, че й е все едно дали ходя с Моли; но пък баща ми бе разтревожен. Тя се мяташе като вързано бясно куче и се мъчеше да захапе, разправяше превзето нелепи измишльотини, като например, че мисис Бингаман била насъскала Моли по мен, само и само да ми попречи да постъпя в колеж, та да няма с какво да се гордее семейство Дау, изявление, при което и двамата избухвахме в смях. През онази зима смеховете звучаха гузно в къщата ни. Дядо гаснеше — лежеше горе и кашляше, като пееше, или пък плачеше, според настроението си, а бяхме много бедни, за да плащаме на болногледачка, и доста добродушни и страхливи, за да го изпратим в приют. В края на краищата къщата си беше още негова. Всеки звук, който той издаваше, късаше сърцето на мама и тя не издържаше да спи горе, близо до него, а будна осъмваше долу, на дивана. В своето отчаяние, тя ми наговаряше непростими неща, дори когато по лицето й се стичаха сълзи. Не съм виждал друг път такива реки от сълзи, както през онази зима.
Видех ли, че мама плаче, сякаш трябваше да разплача и Моли. Усъвършенствувах се в тая насока: не беше трудно за единствено дете, цял живот заобиколено от възрастни, които си човъркат един другиму в душите да търсят истината. Дори в най-съкровени мигове, когато бяхме полуголи, аз току изричах нещо с което да я унижа. Никога не сме се любили в истинския смисъл на думата. Възпираше ме смесица от идеализъм и суеверие; чувствувах, че ако отнема девствеността й, Моли ще бъде завинаги моя. Разчитах твърде много на формалности; ала тя и така ми се отдаде, аз и така я имах и още я имам, защото колкото повече вървя в посоката, която не бих могъл да поема с нея, толкова повече ми се струва, че тя е единственият човек, обичал ме безкористно. Бях невзрачно, смешно амбициозно дървеняче и дори не пожелах да й кажа, че я обичам, не пожелах да произнеса думата „обичам“ и този леден педантизъм ме поразява сега, когато почти съм забравил смутните обстоятелства, при които проявата му е изглеждала благоразумна.
Не ми стигаха боледуването на дядо, огорченията на мама и напрежението, докато разбера дали съм получил стипендия за единствения колеж, който изглеждаше подходящ за мен, но отгоре на всичко ме бяха натоварили и с безброй извънкласни задължения покрай завършването. Отговарях за годишника на випуска и за художественото оформление на училищния вестник, бях председател на комисията за подаръците при дипломирането, секретар на абитуриентския съвет и товарен кон на учителите. Уплашен от татковите разкази за нервни разстройства, на които е бил свидетел, аз се вслушвах в щракането на мозъка си и картината на тази сива, невероятно сложна маса започна да се уголемява, да завладява целия ми свят: една душна органична тъмница, от която почувствувах, че трябва да се измъкна. Ако можех да прескоча направо в юни, всичко щеше да е наред и щях да съм готов за живота.
Една петъчна вечер през пролетта, след като повече от час се мъчих да напиша тридесет и пет мили слова в годишника за едно безлично момиче от административната паралелка, с което не бях обелвал и дума, чух, че горе дядо се закашля сухо и раздиращо и се стъписах. Застанах под стълбите и викнах:
Читать дальше