Джон Ъпдайк - Отшелникът

Навремето той имаше братя — и по-големи, и по-малки от него. Детството остана в спомените му като глъчно боричкане, като шумна надпревара за ядене, дрехи по мярка и внимание. Тук, в гората, вече нямаше шум. Долавяха се звуци, но не и шум. Отначало, в първите нощи, дращенето и стъпките на сновящите твари го стряскаха със силата и остротата си — къщата явно бе на горски кръстопът — и този пукот и ромол обливаше съзнанието му, което се бе сгушило за сън. Сега вече не чуваше тия звуци, както механикът е глух за монотонното бръмчене на машината. Когато посвикна с новото си убежище и март стори път на април, а април — на май, всичко във внезапно промененото му окръжение стана незабележимо, потъна в прозира на безупречния порядък.

При все това никога в живота си той не бе забелязвал толкова много неща, не бе ги съзирал така ясно. Навремето не беше блестящ ученик, нито пък сериозен съперник в надпреварата с братята си. Ала не му се вярваше, че това, което замъглява умствените му способности, се свежда до най-обикновена тъпота. Нещо прекъсваше нишката на мислите му в мига на просветляването, разсейваше го, щом бе необходимо да се съсредоточи, разпокъсваше стремленията му, когато трябваше да са целенасочени. Сякаш съзнанието му или оная система от копчета и лостове, която задействуваше съзнанието му според движенията на външния свят, бе твърде чувствително настроена, за да издържи на блъсъците на други системи, да работи при тежкия, влажен климат, създаден от проявите на хората. Сега проумяваше, че човешкият климат никога не му бе понасял.

Веднъж, когато бе излязъл на лов, откри къщата, затънтена в неизбродимата гъста гора, собственост на стоманодобивна компания. Седалището й бе в другия край на щата, в Питсбърг. Преди петнадесет години тя бе закупила тук земя на едро, предполагайки, че съдържа бедна желязна руда. Компанията все още не бе започнала да разработва мина и може би никога нямаше да започне. Междувременно стотиците акри се бяха превърнали в пущинак, погълнал границите на някогашните имоти: синорни камъни, рушащи се дувари и ръждясали огради от бодлива тел, разпокъсани и оплетени като нишките на забравен спор.

Къщата го постресна, когато я видя за пръв път. Отде се бе взела тук тая съборетина с каменни зидове без покрив? Само кедровите шинди на пристройката все още не бяха откъртени. Призрачното присъствие на тая развалина всяваше заплаха сред пустошта. Кога ли бе градена? Дърветата наоколо бяха високи, но тънкостебли и все още имаше закърнели следи от изоставена ферма, ала сега земята бе твърде спечена, за да насърчава растежа на корените. Може би мястото беше разчистено преди век и сигурно бе обработвана допреди войната. Не видя следи от огън в порутената къща. Не само покривът, но и подът бе отнесен от бури и порои: избеният трап, задръстен с камъни и сплетен къпинак, зееше изпод раздалечените греди, които бяха достатъчно здрави, за да го издържат. С пролуките си гредоредът му заприлича на арфа, а когато погледна нагоре, небето, синеещо между оголените мертеци, го въодушеви, сякаш малко лекомислено бе литнал из въздуха в рехаво изплетена кошница, прикрепена към огромен син балон. Той пристъпяше от греда на греда с необходимата отмереност на движенията и си мислеше за един свой чичо, дето свиреше на орган в лутеранската църква — спомняше си колко ритмично танцуваха нозете му върху педалите.

Все пак част от къщата бе заслонена. Пристройката, която сигурно бе служила за кухня, още имаше и покрив, и под. Останала бе дори част от преградна дъсчена стена, вероятно покрита навремето с тапети, и една каса, чиято врата отдавна бе изчезнала. През друг зейнал правоъгълник се излизаше навън, а отпред имаше праг от пясъчников камък с локвички в двете вдлъбнатинки, по-малки и от чинийка, и с две успоредни бразди, оставени от назъбено каменарско длето. Външият зид бе непокътнат, а касите, които дърпаха разкъртените прозорци, макар проядени и поизметнати, изглеждаха прилично здрави. С нови врати и прозоречни рамки, с някоя и друга кръпка по пода и покрива, можеше да стъкми стаята за подслон. Чудеше се защо никой друг не се бе сетил за това. Тук нямаше дори следи от вандалщина. Инициалите, издълбани тук-там, бяха посивели като дървото. Кутиите от кока-кола, нахвърляни из избата, тънеха в ръжда, а празните гилзи под един от прозорците явно не бяха от миналия ловен сезон. Допускаше, че стоманодобивната компания е успяла да прогони нарушителите, а сетне сама е загубила интерес към това място с високомерието на ония, дето лесно печелят победи. Несъмнено къщата очакваше него и никой друг, дори не и влюбени двойки.