Джон Ъпдайк: Отшелникът

Пръв дойде да го навести по-малкият му брат, учителят. Нямаше и седмица, откакто се бе преселил тук и все още се занимаваше с дърводелска работа. Подпреният на една бреза прозорец с фабрично поставени стъкла, всяко с лилавата емблема на фирмата, пречупваше образа на мъха и тревицата около корените и им придаваше изнежения вид на оранжерийна растителност. Беше март и плахата зеленинка бе драгоценна. Всяка скунксова зелка 1 1 Многогодишно растение с широки листа и неприятна остра миризма. — Б.пр. , подала муцунка изпод гнилите листа, имаше изненадана физиономийка. Почвата от тази страна на къщата бе прогизнала от едно подземно изворче.

— Това не е твоя земя. Стаили — рече брат му. — Дори и държавна не е.

— Е, значи могат да ме изгонят. Какво пък, най-много да загубя дъските и пироните.

— Колко време смяташ да останеш?

— Още не знам.

— Ще мъкнеш ли тук жени? — Нежната кожа на Мозис поруменя; Станли не сдържа смеха си. Морис бе най-малкият му брат, а и за годините си изглеждаше по-млад. Наближаваше тридесет и си бе пуснал мустаци; сякаш някое дете бе изрисувало розови кръгчета на бузите на кукла-момченце, а сетне, разбрало грешката си, важно-важно бе мацнало с черно под носа.

— Какво ми пречеше да си ги водя в стаята? — рече подигравателно Станли, защото Морис недоволствуваше, когато идваха жени. Стаите им бяха една до друга на третия етаж от бащината им къща. Там живееха всички братя освен Том, който бе отишъл в Калифорния. Родителите им бяха починали. Бърнард, най-големият — строителен предприемач, — се бе разположил с жена си и двете си момчета в по-голямата част от къщата, макар че на останалите така и не им бе ясно дали той я е наследил цялата, или всички имат по равен дял. Ала никой не бе оспорвал правото на Станли да живее там.

Морис се намръщи и заговори бързо.

— Ясно — рече той. — Ти и преди ги влачеше. Да, ама никоя от твоите пачаври няма да се домъкне чак дотук. — За да подсили жлъчността и студенината в гласа си, той ритна една скунксова зелка и я разпердушини, та въздухът завоня на мърша. — Излагаш семейството ни! — добави той и Станли с изненада осъзна колко крещящо е присъствието на Морис въпреки румената му префиненост; как той сякаш изпълва с бързината на натраплив мирис пространството около къщата му — същински зеленеещ бокал.

Станли усети, че го изнудват и рече да се защити:

— Не е нужно хората да знаят.

— Ще работиш ли?

Станли не можа да долови добре същината на този въпрос. Той работеше на две места; беше пазач в училището, където преподаваше Морис — поддържаше сградата, а през лятото отиваше при Бърнард като общ работник: копаеше канали, бъркаше цимент или правеше кофраж, тъй като имаше известен дърводелски опит. Макар че винаги се бе смятал за почти изградена личност, Станли не беше завършил единадесети клас; над него имаше някакво озарение, ала той не можеше да се измъкне от заобикалящия го безпорядък и да го достигне.

— Ами защо не? — отвърна той и Морис изсумтя доволно.

Ала въпросът беше уместен, защото се оказа, че двете мили горски път до града сякаш се удължават, вместо да се скъсяват, както обикновено изглежда при често изминавани разстояния. С всяка вещ, донесена от къщи за обзавеждане на старата кухня, стъпките му натежаваха при поредното заминаване. Беше някак противоестествено да тръгнеш оттук призори, из влажния сумрачен хаос, още преди сънливата светлина да е подредила стволовете на дърветата, когато вейките се превиват от мътни капки — същински желирани бонбони от прозирната нощ. Напущаше ли своята поляна, Станли имаше чувството, че насилствено разпуква пъпка, за да предизвика цъфтеж. Къщата го обви, срасна се с него. Най му харесваше контрастът между потъмнялото дърво, дето сякаш бе дирило в дъжда и вятъра своя чворест първообраз, и светлите борови летвички, огладени, здраво прилепнали, дъхащи на свежо. Кърпежът винаги му бе доставял удоволствие поради усещането, че създава нещо. Беше си един вид изкуство, като да шиеш покривка от шарени парцалчета. Веднъж надживял контешките увлечения на ранната младост, той предпочиташе да носи овехтели дрехи, изкусно поддържани, за да не влязат в чувала с дрипите, с което осуетяваше хода на времето, макар че тия майсторски репризи и едва забележими кръпки при цялото си съвършенство му придаваха леко окаян и налудничав вид. И същата тази инстинктивна ненавист към разхищението, този консервативен стремеж да забавя нещата, го караше да се подстригва много рядко и да се бръсне през ден, за да използува двойно по-дълго ножчето. Тъй че вродената му страст към спретнатост и чистота се изразяваше в неугледна външност — една обратна зависимост, характерна за телескопичния му контакт с хората. Чувствуваше растящата си неохота да влиза в тяхното обкръжение, дори и по подземните коридори на гимназиалния сутерен. Знаеше, че учениците имитират прегърбената му стойка и преднамерената мудност на движенията му. С нерешителността на първите си сексуални преживявания попрескочи някой и друг работен ден, очаквайки да бъде порицан, ала изпразваше провинението си в странно безразличие и накрая взе, че не се яви цяла седмица. Пусна си брада. За негова изненада тя се оказа рижа, макар да имаше черна коса. Дойде да го навести и по-големият му брат.