Джон Ъпдайк - Отшелникът

Никога не бе съзирал толкова много неща, и то така ясно. Хладовитият април стори път на китния май. Стотици най-различни пъпки се разпукнаха доброволно. Той започна ясно да долавя най-тънки нюанси: оттенъците на кафяво и сиво по клонките, различните форми на листата, кое растение как кълни, кое клонче кога е израсло в зависимост от ъгъла, под който се е разперило от големия клон. Неспособността му да изрази с думи различията в горския свят (едва ли знаеше имената на повече от десетина дървета и цветя) потапяше зелената необят в сияен прозир, като след лека мъгла. В съзнанието си той постепенно разделяше безбройните растения на различни групи и приветствуваше всеки разпознат вид не с името, а с представата си за него, така както човек мисли за сестра си, чието име е престанал да изрича след сватбата й. Съзнанието му заприлича на красива чуждоезична книга, където поради неразбираемостта на текста илюстрациите изпъкват с по-точни и удивителни щрихи. Когато за пръв път стъпи боязливо върху раздалечените греди на къщата с изкъртения под, те му напомниха на арфа, а сега тия тънко настроени различия в природата, устойчиви, ала гъвкави, му заприличаха на още по-голяма арфа, която очакваше да дръпнат веднъж струните й или може би да засвирят на нея непрестанно, тъй че в мига на затишие ушите му щяха да запищят. Сложната изкусна плетеница от мъх и трева го омайваше. Сред природата не съществуваше такова малко уединено царство, което да отхвърли господството на различията. Станли чувствуваше, че зелената мъхеста листовина около него е така фино разграничена, че и тънък воал би бил груб в сравнение с изяществото на нейните различия. Природата; тази здрава мрежа от преплитащо се хищничество, се губеше от погледа зад собствената си удивителна точност и така преставаше да съществува или пък съществуваше просто като изображение на нещо друго.

Дойдоха му на гости три момчета: двамата му племенника и техен приятел. Приятелят им беше новозаселник в града — слабичък, късо подстриган, с кръгли тъмни очи като маслини. Докато се мъчеше неловко да забавлява гостите си, Станли усети, че се обръща най-вече към непознатото момче, тъй като обичайното хихикане и непрекъснатото боричкане на братовите му синове бяха прояви, на които той упорито не обръщаше внимание още докато делеше покрив с тяхната шумотевица. Гостите му като че се смириха, сепнати от чудатостта му. Не му идваше наум какво да им покаже; сигурно бяха очаквали да видят нещо, измайсторено от него, някакъв паметник, който да свидетелствува за натрупването на дните му. Ала той нямаше нищо налице, нищо освен убежището си, където отдавна бе престанал да прави подобрения и променения си тънък усет за действителността. Разходи ги из гората, посочи им едва забележим правоъгълник от неодялани камъни — вероятно основи на обор, — показа им забавните хранилища, с които по-дребните горски бозайници заявяваха присъствието си, накара ги да се наведат заедно с него, за да разгледат един насип където при ерозията сред оголените коренища, камъните и мъха се бе образувал замък или по-скоро редица от замъци, населени с мравки. Момчетата започнаха да мачкат мравките; Станли се разкрещя и те се отдръпнаха, а той зърна в очите им измършавялото си тяло и четинестата си рижа брада. Обикаляха из гората (не му бе хрумвало сам да ходи толкова надалеч), докато стигнаха до едно място, откъдето се виждаше димящият комин на къща и проблясващата ивица на шосето. По пътя кършеха пръчки и ги трошаха о сухи клони или се увисваха с цялата си тежест на закърнели дръвчета, чиито скелети, несмущавани с години, стърчаха прави, подкрепяни от големите дървета, които едно време ги бяха задушили в обятията си. Където и да се шмугнеха, момчетата прогонваха смъртта от леговището й: мишата кост, заседнала в гърлото на умрял бухал, разплутия труп на мармот, наръфан от кучета, предното копито на елен, бог знае как прерязано. Ала в чертозите на пищната зеленина момчетата успяха да открият за себе си само тези няколко съкровища. Станли им даде по една ябълка за из път и ги изпрати, без да ги покани да му гостуват пак.

На сбогуване долови възприемчивостта на третото момче — в кръглите очи се четеше незадоволено докрай любопитство, желание да узнае още нещо от Станли, който сам едва-що бе започнал да изучава бавно природата, и мисълта да бъде нечий учител се превърна за него в ново, завладяващо изкушение.

Станли се къпеше рядко, докато живееше сред хора, защото източването и замърсяването на водата му се струваше разхищение, ала сега започна да се къпе често, тъй като водата на близката рекичка бе бистра и щеше да е чиста загуба, ако не я използуваше. Потокът нямаше и половин метър дълбочина и беше широк, колкото в него да се побере един човек; за да се потопи целият, Станли трябваше да легне на дъното от червен пясък и огладени камъчета, та самият заприличваше на голям речен камък, и отначало потокът се засуетяваше около него, но накрая даваше леденото си съгласие да го облива. За да намокри и гърба си, той се обръщаше възнак и се заглеждаше в сините дупки по съдрания балдахин от листа — като удавник, вцепенен при сетния си поглед към небето. После се изправяше, целият в пръски — сребърен човек, — и се връщаше гол по лекото възвишение с топлата одрипавяла наметка от гнили есенни листа. Мина му през ума да си направи бент, но идеята не му допадна. Застоялата вода щеше да привлече комарите. Хрумна му, че тя ще се понесе през гората към морето като протестен вик, който да издаде присъствието му тук. И макар че нямаше естествен вир, където да се потопи поне приклекнал, той държеше всяка частица от тялото му (дори клепачите) да познае водата. Иначе не можеше да мине през гората, без да се свени, изцяло сребърен човек.