Джон Ъпдайк: Отшелникът

Присъствието на Бърнард, макар и не така крещящо като присъствието на Морис, бе някак по-внушително. За слуха на Станли, непривикнал към по-натрапливи звуци от птичата песен и привечерния шумол на пълзящи гадинки, гласът на брат му кънтеше гръмовно и сякаш раздираше грубо паяжината на живота. Костюмът на Бърнард беше тъмен и се открояваше сред зелената поляна. Беше неделя. Изпотен, брат му захвана гневно:

— Сума време си изгубих да те открия.

— Има един каменен зид и вървиш вдясно от него. И аз отначало се обърквах. — Собственият му глас звучеше странно, като припукване на сухи съчки. Не беше го използувал дни наред, освен да си изтананика нещо.

— Едно ми кажи. Толкова ли си откачен, колкото изглеждаш?

— Мога да се обръсна, когато отивам в града.

— Не говоря само за брадата, но като стана дума… знаеш ли, че е рижа?

— Знам. Имам си огледало.

— Децата ме питат: „Къде е чичо Стан?“

— Доведи ги. Могат да пренощуват тук, ако искат. Но само те, не и приятелите им. Няма къде да настаня много народ.

— Значи ти това го смяташ за кратко лагеруване, а?

Станли се помъчи да го разбере. И без това не отдаваше такова значение на неговите разбирания.

— Лагеруване ли?

— Знаеш ли какво разправят в града?

— За мен ли?

— Разправят, че си станал отшелник.

Странна радост облъхна Станли, като свеж утринен повей. На това неясно нещо, което вършеше, приписваха достойнство и категоричност. Бил станал отшелник. Единият му брат предприемач, другият преподавател в училище, третият живее в Калифорния, а той станал отшелник! Това беше по-добро и от диплома, но той още не го бе заслужил. Рече предпазливо:

— Не съм го възприемал така.

На свой ред Бърнард остана доволен. Поразтъпчи се, сякаш най-сетне бе открил надеждни стави, които да издържат черната тегота в нозете му.

— А как по-точно го възприемащ? Има ли нещо общо с Лорета или с Лайнбах, или с някой друг?

Станли помнеше тези имена. Лайнбах беше домакинът на училището, а Лорета — една самотница, която живееше във фургон. Лайнбах беше слаб, дребничък човек с хлътнали слепоочия и яркочервени жилчици по носа. Всеки божи ден се появяваше с прана сива риза, извадил на показ върху гърба си бляскавата гладаческа дарба на жена си. Той проявяваше такава ревностна загриженост за четирите парни котли в училището, сякаш тяхната топлина единичка сгряваше сърцето му. Лорета беше розово-бяла и загледана, обичаше си биричката и се смееше, когато се сетеше как животът е откачил фургона й и я е закрепостил тук, на края на една царевична нива. Синьолилавите грамофончета се виеха по сгуриените подпори, заменили колелата на фургона. Станли винаги се възхищаваше на това колко умело са сместени нещата в кухничката и банята й, закрепени с никелирани панти в тия кибритени кутийки. Но понякога Лорета се озлобяваше и разфучаваше. Вулгарни изблици на огорчение и безпричинни пристъпи на бяс изличаваха миловидността й и разтърсваха кокетните помещения на фургона. Чувствуваше, че дори самият той, Станли, постъпва несправедливо с нея. Веднъж, в деня преди коледната ваканция, той угаси по невнимание пламъците в третия парен котел, като изсипа наведнъж много въглища. С пепеляво лице и посинели жилчици на носа Лайнбах се спусна да разпалва огъня с такова ожесточение и избълва на немски толкова гадости, та Станли се почуди дали пък не е допуснал погрешка да изтлее едната камера от сърцето на самия Лайнбах. Този бегъл поглед в едно човешко устройство, интересно защо, охлади чувствата му към Лорета. Из света вилнееха страсти, които можеха да го изпепелят.

— Не, никой конкретно — отговори той на Бърнард.

— Тогава какво? Защо е всичко това? Ще изгниеш тук.

— Виждал ли си Лайнбах?

— Заръча да ти кажа да не ходиш повече. Не можели да държат откачени в персонала, трябвало да мислят за децата.

Тази грозна дума „откачен“ (представи си как Лайнбах я произнася, изкривил устни) накара Станли да се заинати.

— Задето живея тук ли?

— И хем не ти е видял брадата. Имаш ли намерение да се обръснеш?

— Не и когато Лайнбах ми нареди.

Бърнард се засмя и гласът му разцепи тишината като изстрел.

— Не ходи тогава. Можеш да започнеш по-отрано при мен. Положил съм основите на няколко сгради към гробищния хълм.

— Ако още не ти трябвам, ще изчакам малко. Бърнард свали сакото си и сякаш искаше да проникне войнствено в духа на гората.

— Ти въобще не ми трябваш. Напротив, аз ти трябвам. — Когато Станли нито се съгласи, нито се възпротиви, Бърнард рече още по-високо: