Джон Ъпдайк: Отшелникът

— Ей богу! — рече тя и спря. — Виж го ти него!

— Виж я ти нея! — рече той. — Не вярвах, че можеш да извървиш толкова път.

За разлика от другите Лорета дойде привечер. Попита го:

— Няма ли да ме поканиш вътре?

— Разбира се — каза той. Тя се понесе напред плавно и непоколебимо. — Не е натъкмено като в твоя фургон. — Остана безкрайно поласкан и доволен, когато тя прекрачи оронения, издълбан праг, огледа рационалната му подредба и не намери на какво да се присмее.

— Подредил си се — рече сериозно тя, направо слисана. А сетне се засмя.

— На какво се смееш?

Стаята ти ми припомни нещо и сега се сетих какво. Навремето познавах един китаец, стар ерген, който живееше като теб, и то в центъра на Филаделфия. И при него така миришеше. Може би е от газта. Я чакай да видя. — Тя поразкопча ризата му, дръпна надолу фанелката, завря сплеснатия си нос в гърдите му и го подуши. — Не си замирисал на китаец, все още си миришеш на Станли. Сърцето ти тупка, тупка…

— Ами доста време мина.

— Мислех, че не щеш да идвам.

— И правилно си мислила.

— Но ето че съм тук, а?

— Да.

— Много ли студено става нощем?

— Вече не толкова. Няма страшно. Изгладняла ли си?

— Зажадняла съм.

Изгледа я да разбере в какъв смисъл го казва, но слънцето залязваше, а той затуляше светлината, застанал пред прозореца, тъй че единственото, което долови, бе засенената топлина на нейното лице и пикантният аромат, лъхащ от косите й. Настани я на походното легло, а до него постла на пода одеяло за себе си, тъй че колкото пъти се събуждаше тая нощ, виждаше я отгоре: голата й ръка бе сияйна, а тежкото тяло се разстилаше като облак върху тънките кръстосани крачка на леглото и го изтърбушваше. Сякаш бе възможно да бръкне в небето и да премести луната, той се протегна и докосна Лорета, а после се смути, защото, когато тялото й го опаса, хлъзгаво под пръстите му, тя му изглеждаше ту огромна, ту страшно тъничка, тъничка като тънкия слух на дете, когато системата й се стремеше да се установи в близост с неподвижните звезди на собствената му система.

Спа до късно. Събуди се от нейното шумно шетане край печката. Дрънченето на съдовете го дразнеше. С избелялата синя рокля в гръб тя изглеждаше дебела, след като бе пирувала с тялото му. Чу я, че прокле газовия му котлон, който не искаше да се запали. Дръпна я настрана и както беше гол, използува тялото си за клин, та да я отдели от печката и съдовете — оръдия на личния му живот. Първоначално тя му се отдаде благосклонно, но когато той утоли страстта си, очите й засвяткаха от гняв. По грубите дъски на пода играеха слънчеви зайчета. Той лежеше върху противник, който можеше да го повали, поемаше ли си дълбоко дух. Надигнаха се и бурята се разрази в нея: сълзите, презрението, наизустените думи, изречени с леден глас, жалките обрати към бездънна нежност. Докато гледаше навън, долепил страна до лицето й, брадичката му, пламнала в ореола на разрошените й коси, прозорецът и утринната гора зад него му заприличаха на аквариум: зелени листа, искрящи под слънцето — вълшебен дантелен свят, от който сълзите й можеха да го изолират завинаги. Закусиха и той я изпрати до края на оградения участък, където беше поставена табела: „Влизането забранено!“

— Няма да дойда повече — рече тя.

— Не е лесно, толкова път…

— Знаеш ли какво вършиш? — попита го тя и сама си отговори: — Погубваш се.

— Също както ти във фургона — рече той и като се усмихна, зачака да види отражението на усмивката си върху лицето й.

— Не — каза тя с невъзмутимото спокойствие, което я обземаше след всяко вилнеене. — Аз нямаше къде да ида. Но ти имаш избор.

Колко благодарен бе все пак той на своите гости. Всеки му оставяше по нещичко, което да осветли положението му. Имаше избор, да, и докато крачеше обратно през гората, приветствуван от гласовете на невидими птици и помахването на безименни растения, той продължаваше да търси и друго решение, някакво ново оправдание, с което да изкупи паразитния екстаз на миналата нощ. Строши огледалото. Вдигна го над огнището, така че последното нещо, което то отрази, бе късче от синевата, и го пусна върху плочите. После смете стъкълцата и ги зарови надалеч от къщата, като поръси отгоре листа, за да не открие вече мястото. Но известно време продължаваше да долавя, че от онзи край на гората го следят заровени очи. Денем това чувство изчезваше, но нощем пак го обземаше, потапяше го по-надълбоко в съня, подобно на усещането в детството му, че по някое време майка му ще влезе при него, ще погали челото му и ще подпъхне изританите завивки. Безсънието престана да го навестява. След посещението на Лорета взе да му се придремва, често не успяваше да прочете дори един ред и се събуждаше чак при изгрев слънце.