Джон Ъпдайк - Отшелникът

Един ден, когато се връщаше от потока, почувствува, че го наблюдават, но обвини заровеното огледало, докато внезапно не съзря третото момче, застанало облещено сред езерото от папрат пред къщата. Момчето заговори първо. „Извинете“ — рече то, обърна се и хукна назад, а Станли, обзет от внезапен страх, че ще го загуби или че то ще си помисли нещо лошо, се втурна след него; сигурно бе ужасяващ, както тичаше между спокойните отвеси на дърветата — хилав, мокър, раззинал неми уста. Момчето бягаше по-бързо и след малко Станли се отказа да го гони. Туптящото му сърце сякаш продължи да препуска, както се бе засилило, и чак след малко се върна в убежището на разлюления ребрен кафез. Изненада се от себе си, засрами се. Опитът му да догони момчето зачеркна месеци на търпеливо чакане; както осъзна сега, чакаше да бъде завладян от нещо. Разбра как е избягнал на косъм едно пагубно разнообразие, един ученик, който щеше да поразсейва уязвимата му самота и да изцежда от него доброта по-бързо, отколкото тя извираше в душата му.

Сега вече всяка сутрин се събуждаше с чувството, че някой го вика. Отначало това бе едва доловимо усещане, което смътно придаваше гузно неспокойствие на първите му движения при пробуждането. Постепенно, когато усещането се появи и на следващите три утрини, непознатият глас придоби ясни нотки на мъжественост, безкрайна нежност и настойчивост. Той не бе част от сънищата му; Станли познаваше сънищата си, а този глас се врязваше в тях. Доколкото можеше да прецени, той прозвучаваше точно когато сънищата му се стопяваха, ала клепачите му още не бяха отлепени. Но гласът сякаш бе и като фон на сънищата му, така както телефонното звънене от долния етаж е звуков фон на любовна сцена, с което привиденията, нахлули през спомените му за човешкия род, бяха пародирани и ставаха двойно по-призрачни, непрестанно изопачавани и прекъсвани от някакъв хладен натиск. В желанието си да чуе гласа лице в лице, да прецени неговата мъжественост, да долови наяве ласкавата му настойчивост, Станли вече се гмуркаше в съня си, сякаш се втурваше за среща. Ала два дни поред за порицание гласът мълчеше. Смирено реши, че всичко е било въображаемо и, както Бърнард бе предрекъл, той скоро щеше да се побърка. На следващия ден, седмия, след като усещането го бе докоснало за пръв път, то го разтърси призори, точно когато мракът започваше да се топи. Станли се надигна и седна като под команда, прокънтяла в стаята, и осъзна, че викът, подобно на утринна роса, е кондензация на нещо реално и дълготрайно, което не изчезва денем. Той го чувствуваше, приемаше го като израз на изумително изящество: съвършенството в тъканта на дървесните кори, многопластовата прозирност на листата, плавните очертания на пролуките между стволовете — всичко това напомняше на нещо, което се нуждае от отговор: неуверено безмълвие. Но онзи глас бе толкова плах, толкова тактичен, че да го чуеш отчетливо, бе все едно с бръснарско ножче да разцепиш банкнота по ръба (Станли бе чел едно време, че фалшификаторите го правели).

Въпреки че се стараеше да отвлече вниманието си, като си приготви закуска, яде, започна да цепи една повалена бреза, чувството си оставаше — ечеше между брадвените удари, пропиваше деня му. Още малко и щеше да получи дипломата, към която се стремеше — пълната яснота, окончателното просветление: само трябваше да застане неподвижен. Знаеше, че тогава това парообразно присъствие ще се сгъсти в думи и ще се излее обилно в съзнанието му. Окъпа се, почака да изсъхне, облече си други дрехи, които сам бе изпрал в ручея; по чистите им избелели влакънца бяха полепнали няколко червеникави песъчинки, все едно обредна сол. Приседна неподвижно на ниския широк праг и се заслуша. Една вейка се бе потопила донякъде в локвичката на вдлъбнатото каменно стъпало. Повеят докосна върховете на дърветата и искрящи в зелено, листата по високите клони наточиха ръбчета на слънчевия брус. Тишина обгърна всичко. Станли се облегна на вратата, почуди се кое какво е всъщност и се предаде на радост, неотличима от страха.

Гората се разтроши. Иззад дърветата изскочи Морис и запъхтян се втурна към него, разтърси го, наруга го:

— Опозори ни! Направи ни за смях!

Станли не можа да отговори, толкова здраво бе притиснат в зелените жилчести обятия на това, което почти го владееше. Вдигна поглед към брат си и видя одухотворена треска, пламнала розова кожа, която болезнено изсушаваше свежия му мозък.

— Какво ти става? Детето така се е уплашило, че дни наред дума не обелва. Бърни се мъчи да те отърве от затвора. Идват след мен. Аз изтичах да те накарам да се облечеш.