Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Плоски пръсти я докопаха за врата и стиснаха. Каран се отскубна и, без да пуска скобата, изви тялото си и ритна яростно. Улучи нещо меко, уелмът се преви и се хвана за корема. Лицето му почти докосна нейното: клепачите бяха стиснати страдалчески, между острите зъби в зейналата уста се изнизваха мехурчета.

С пронизително скрибуцане, от което я заболяха ушите, шлюзът поддаде и огромният напор на водата откъсна лявото крило. Лицето изчезна нанякъде. Пръстите на Каран изтърваха скобата и тя излетя през вратата в буйстваща стихия от вода, тиня и трупана столетия мръсотия.

Отвън имаше още една решетка, в която щеше да се блъсне и без съмнение да загине, но тежката врата я помете, запремята я по канала и след миг тя потъна.

Каран плуваше. Дробове й изгаряха, в главата й имаше само рев и мешавица от бяло, черно и червено. Водата я подхвърляше и въртеше, блъскаше и дърпаше, караше я да се бори за всяка глътка въздух. Но тя някак оцеля, не се удави, не си счупи нищо и тайничко тържествуваше свирепо, че бе надделяла и над Игър, и над Физ Горго.

Потокът най-после отслабна и Каран се огледа. Беше в морето, на поне сто разтега от брега. Едва събра сили да стигне до сушата в мрака. Изджапа по едно поточе към мочурливата гора и за миг отново долови съгледвача, когото бе усетила под стената на крепостта.

Бе прекарала под земята целия ден. Мъглата превръщаше мъглявината-скорпион в небето в размито червено петно. Каран газеше в блата, плуваше по толкова плитки потоци, че коремът й остръргваше тинята, и чак след полунощ, убедена, че е заличила следите си, пропълзя в тръстиките.

Уелмите вече тичаха от десетина тайни прохода, самият Игър докуцука до отточния канал на клоаката — но Каран се уви в мокрото си наметало, заспа и сънува празник в далечна земя.

Тя не се бе заблудила за съгледвача, който бе проникнал през илюзията на Мейгрейт. По точно съгледвачка — казваше се Талия и бе старшата помощничка на Мендарк, когото Игър мразеше и от когото Лиан се плашеше. Талия бе дошла да проучи какви предпазни мерки е взел Игър, но не се натъкна на Каран и Мейгрейт по случайност — научи за тях от контрабандистите.

Талия беше висока и привлекателна, но в момента бе цялата в кал, в черната й коса се бяха заплели клечки и водорасли. От три дни лежеше в скривалището си. Видя тръгването на Игър, проникването на Каран и Мейгрейт в крепостта и гневното завръщане на владетеля на Физ Горго. Дори извън крепостта почувства трептенията от енергията, която Мейгрейт насочи срещу противника си толкова безогледно. Това я накара да умува дълго.

Тъкмо се накани да тръгне и от обърнатата към морето страна на твърдината, недалеч от скривалището й, долетя грохот. Талия забърза натам и завари мощния порой все още да се излива от разбития шлюз. Повървя край брега и се притаи навреме, когато Каран се измъкна от водата и се изгуби от погледа й в гората.

Скоро след това чу немощно пляскане, пропълзя надолу и видя един уелм да се бори с вълните в плитчините. Не се боеше от него — беше изкусна в боя и с оръжие, и с голи ръце, а можеше да си послужи и с други сили. Не се наложи да ги употреби обаче, защото съществото беше зашеметено и кървеше от поне десетина порязвания. Замъкна го в шубраците и изръмжа:

— Уелм, кого си подгонил?

Той напираше да се отскубне и не отговаряше. И без това не очакваше сговорчивост от него. Всеки уелм би предпочел да умре, вместо да предаде господаря си. Тя можеше да прибегне и до други похвати, не винаги успешни, особено срещу подобни твари, този пред нея обаче беше полумъртъв. Току-виж можеше да сполучи и с най-простичка хитрина.

— Кой ти е господар? — зададе му нов въпрос.

— Ние служим на Игър — изгъргори уелмът.

Тя го потопи в унес с гласа и пръстите си, закри очите му с длан. Допирът до кожата му я отврати.

— Аз съм Игър — опита се тя да наподоби гласа на господаря му.

Бяха минали месеци от единствената й среща с Игър.

— Ти не си моят господар.

Вторият й опит беше безупречен.

— Аз съм Игър. Какво правиш тук?

— Жената избяга от клоаката. Аз — Идлис, я преследвам. Трябва да я хвана и да върна Огледалото.

— Помниш ли името й, както и името на другата крадла?

Уелмът каза имената. Следващите му отговори разкриха малкото, което знаеше: Мейгрейт била пленена, а реликвата била Огледалото на Аакан. Твърде любопитно, но незадоволително.

— А сега спи. Забрави, че сме се срещали.

Той се отпусна по лице в калта. Талия се постара да издири Каран, но не забеляза и следа от нея в блатата. Трябваше непременно да предаде тези сведения на Мендарк.