Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Преди малко казахте…

— Мейгрейт беше свързана с нея. Тя явно има дарбата на усета. Ще ми послужи. Побързай. И аз ще дойда.

Каран се върна при отвора на долната шахта, седна и провеси крака през ръба. Въздухът отдолу беше наситен с кисела миризма. Бръкна в торбата си и напипа малка сбръчкана дюля. Изяде я бавно, на малки хапки, наслаждаваше се на всяко стипчиво парченце, и макар че изобщо не утоли глада си, самото дъвчене я поободри.

Нямаше накъде да отиде освен надолу. Пъхна се в шахтата. Едно, две, три стъпала… Четвъртото се счупи под тежестта й и тя политна в тъмата, потъна в дълбока неподвижна студена вода. Така се вцепени, че изтърва светлика, водата се сключи над главата й и тя се замята в чернилката на косъм от неудържимата паника. Ботушите я теглеха надолу, сякаш бяха от камък, но накрая тя изскочи на повърхността, като плюеше вода и изтриваше тинята от очите си. Когато водата се успокои, зърна мъждукането на светлика далеч долу.

Оказа е, че не е толкова надълбоко, но водата щипеше очите й, а сияйното кълбо не се отделяше лесно от гъстата тиня. Чак на петото гмуркане успя да го стисне — колкото и добре да плуваше, с дрехите и торбичката на гръб едва се задържаше да не потъне. Беше изтощена.

Вдигна светлика и видя гладко иззидани стени на тунел с овално сечение — водата го запълваше до половината. Шахтата над нея бе само черно кръгче — нямаше начин да се добере до нея. По-напред имаше тясна площадка. Каран отплува до нея и се покатери на сухо. Подуши пръстите си. Воняха.

Облегна се на стената и затвори очи. Каквото ще да става, трябваше да си почине. Потърси с какво да се разсее и веднага си спомни историята, която бе чула на Сказанията при завършването и оттогава неведнъж обмисляше. Нишките на случките се сплетоха отново, сякаш Лиан стоеше пред очите й и говореше само на нея. Великолепен разказвач. Помнеше всяка дума от сказанието му и всяка чертичка от милото му, леко грубовато лице. Усмихна се.

Камъкът зад гърба й потрепери и тя осъзна, че си е позволила прекалено дълга почивка. Съблече се по риза, влезе във водата и заплува по течението, накъдето я насочваше интуицията. На равни разстояния по стените имаше бронзови пръстени, а много по-нататък — още една площадка, явно за удобство на някогашните работници, изгребвали тинята. Каран се покатери на нея, отдъхна, колкото й позволяваше студът, и продължи. На третата почивка отново чу звуците и този път нямаше с какво да ги сбърка. Слабо ехо от дрънчене на огромни вериги и разтърсващ грохот като от спускането на тежка врата. Изведнъж тъпанчетата й изпукаха, по повърхността на водата мина вълничка.

Наводняваха тунелите един по едни! Тя подскочи и размаха светлика, за да види по-добре какво става. Отточният отвори на клоаката сигурно беше запушен, защото водата не помръдваше. Какво да направи? Скочи във водата, която вече видимо се надигаше, и пак заплува.

Беше познала — след няколко минути стигна до наполовина вдигната решетка, а зад нея тунелът беше преграден със зидана от пясъчник стена. Имаше вградена метална врата, достатъчно широка да минат шестима мъже наведнъж. По нескопосаната изработка личеше, че шлюзът е поставен сравнително скоро. Аакимите не биха и помислили да направят нещо толкова просто и очебийно различаващо се от древния стил във Физ Горго. Металната преграда обаче беше здрава, а желязното резе се оказа непосилна тежест за Каран. Явно трябваше да възпира натрапници отвън — беше укрепена с клинове, набити в дупки на вратата.

Водата се надигаше неотклонно. Каран стъпи върху резето и се замисли. Успееше ли да извади клиновете, може би щеше да отвори шлюза — сто на сто понякога го отваряха, за да изпуснат водата от речни разливи, протекли тръби или прекалено силни приливи. Иначе биха направили преградата непоклатима. Колко ли време имаше? Най-много два-три часа.

Закачи куката над вратата, направи от въжето дълга примка и върза другия край също горе. Стъпи в примката и прокара въжето под мишниците си — така можеше да работи и с двете ръце. Започна да човърка с ножа си първия клин, но не влагаше прекомерна сила от страх да не счупи острието. Нямаше ли друг начин? Огледа вратата по-внимателно. Скобите, които задържаха резето, бяха заковани, нямаше да може да ги изтръгне. Пантите бяха от здрав бронз, непомръднал от времето. Виж, рамката, през която клиновете бяха набити в скалата, бе разядена от ръжда, а пясъчникът се ронеше по ръбовете Ако имаше по-як лост, може би щеше да успее да ги изкърти.