Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Дребосъчката беше хитра и уелмите неволно започваха да се отнасят с уважение към нея: принуждаваше ги да я гонят наистина усърдно. Но не й оставаше много и щеше да си плати, когато я хванат.

— Намерете я! Заловете я — жива или бездиханна! И не се връщайте без Огледалото! — кресна Игър, когато най-после пречупи Мейгрейт и се освободи.

Часовете минаваха, а Каран се бе свряла някъде из лабиринта под Физ Горго.

— Наводнете тунелите!

И слугите на Игър отвориха шлюзовете, макар че по-дълбоките проходи бездруго бяха отчасти залети през последните векове. Изчакаха достатъчно и изпуснаха водата. После претърсиха всички сифони и прогнили решетки за малка бледа твар, стоварена от потопа върху желязото, с хлътнала в отворите плът, с потъмняла провиснала коса, цялата изцапана с ръжда и тиня. Не я намериха.

Каран се просна на площадката пред библиотеката на Игър. Раменете й пулсираха болезнено, още усещаше впитите в плътта й пръсти. За пръв път се натъкваше на такава несъкрушима воля. Съзнанието й беше толкова препълнено с образа на Игър, че нямаше място за други мисли освен опасността от уелмите. Но кои ли бяха те, защо името им я разтърси така?

Лежеше безчувствена в мрака. Да имаш усета можеше да бъде и благо, и проклятие. Пищенето в главата й постепенно отслабна и Каран си припомни от каква заплаха я дели само една стена. Слепешком напипа скъпоценния светлик, който й беше дала Мейгрейт. Щом го докосна, от него бликна млечнобяло сияние.

Огледа несигурното си убежище. Бе забравила, че край малката площадка няма перила: можеше всеки момент да падне. Беше израснала в планините и не се боеше от високото — стъписа я само представата как ще се премята в тъмата.

Изправи се. Стискаше Огледалото, отново навито на руло. За миг се изкуши да го пусне през ръба — но това не решаваше нищо. Пак щеше да стигне до него, щом слезеше по стълбата. Свитъкът се намести лесно в скрития вътрешен джоб на ризата й, точно под мишницата. Тя закопча грижливо джоба и се насили да не мисли повече за Огледалото.

Слезе по виещите се стъпала и тръгна по коридорите. Олекна й малко, може би от ходенето. Най-сетне излезе от прашния таен проход в главния тунел. Спря. Главата й пак туптеше, противна болка усукваше и корема й. Отново идваше разплатата за това, че бе използвала дарбата си. Беше ужасно. Но дори да беше съвсем здрава, как щеше да намери резервоара в тази плетеница от тунели? Пък и да успееше някак, там я чакаха кучетата — и стражниците. Беше в капан.

Дори остатъците от увереността й се изпариха и тя едва се влачеше. Колко нелепо й се струваше сега скорошното самохвалство. Дори за него не биваше да мисли. Единствено важното беше да избяга оттук. Но прилошаването се развихри, главата й сякаш кипна, коремът й се издуваше като от нажежена пяна, напираща да нахлуе в гърлото, и всичко изгуби смисъл.

Боеше се да си помага със светлика и плъзгаше пръсти по стената. Стигна до кръстовище и се присви безмълвно в мрака, хвана се за корема. Не долавяше в никоя посока по-големи шансове. В далечината проблесна фенер и я сащиса с яркостта на внезапното си припламване. Каран за малко не писна.

Не знаеше къде да се свре, наоколо нямаше пролука, която да побере дори плъх. По-нататък друг коридор се отклоняваше наляво. Без да се замисли, Каран забърза по него, за да избяга от светлината. Болката се засили, главата й туптеше в ритъм с трескаво блъскащото сърце. Както пълзеше в тъмата, тя си удари главата в някакъв камък, захапа китката си, за да не извие, и се просна на пода ослепяла, напълно безпомощна.

След време й олекна, макар че главата и коремът щяха да я тормозят още дълги часове. Насили се да седне, изумена, че още не са я заловили. Тогава някъде далеч в тунела като че се раздрънчаха големи вериги. Тя не се замисли какво става, а повлече крака в тъмата, протегнала ръце напред.

Страхът от светлините я подтикваше да се отдалечава все повече от познатия проход, съвсем наслуки: нагоре по стъпала, по други тунели, надолу по тесни шахти, пак нагоре и пак надолу. Залута се безнадеждно.

А много от най-долните галерии бяха наводнени. След първото разминаване с преследвачите остави светлика в джоба си, но и да се движи опипом също беше опасно заради множеството отвори в пода. Веднъж, както си джапаше, потъна цялата в ледена вода. Скоро след това мина над черната паст на поредната шахта, от която блъвна застоял въздух, водата се надигна светкавично и преля над ръба в черно петно по пода.