Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Изниза се още една седмица. Настъпиха дните на празника. В Чантед се стичаха хора от целия грамаден остров Мелдорин, дори и от земите отвъд Туркадско море. На много от леглата в странноприемниците се сместваха по двама гости, а в парка и по общинските терени взеха да никнат палатки.

Съгласно обичая празникът започваше с по-незначителните предания, разказани от ученици в Школата, за да се стигне постепенно и до Великите предания, които по право се падаха на майсторите през последните три вечери от втората седмица. За всеки празник се избираха само три такива сказания. Но празникът се радваше на такъв успех, че из целия град имаше и други разказвачи, които не пренебрегваха не толкова почитаните истории — било романтични, било неприлични. Имаше и апокрифи — непотвърдени предания от древността, от незнайни страни или от другите два свята. Някои дори разказваха страшните предания за Пустошта. В последната вечер обаче всички се стичаха само на едно място. Тя беше отредена за майстора, разказал най-добре Велико предание на предишните Сказания при завършването. Това право се падаше на Лиан.

Но празникът не го радваше. Бе изгубил всичко освен доброто си име, което също висеше на косъм. Тук беше невъзможно да продължи, а нямаше къде да отиде. Нямаше пари, нямаше препоръки, нямаше приятели. Е, щом щеше да пропада, нека поне да е заради тежко престъпление, вместо без причина.

Празникът навлезе във втората си седмица. Лиан реши да се промъкне в архива на библиотеката и да си вземе доказателствата, ако успее да ги намери. След това щеше да разкаже преданието и завинаги да изчезне от Чантед. Без препоръки не можеше да остане летописец, но кой би му попречил да е разказвач? Знаеше, че и го бива. Дори ако се принудеше да припечелва насъщния като окаян бард (ама че падение!), значи така му било писано.

Уистан съвсем скоро щеше да излезе, за да присъства на сказанието. Лиан се размотаваше в коридора пред канцеларията на наставника и когато моментът наближи, подпъхна парченце картон в жлеба за езичето на бравата. Вратата се затваряше с пружина.

Уистан беше роб на навиците си. Точно в седем без десет излезе от стаята и се загърна с наметалото си. За да му отвлече вниманието, Лиан изтърва тромаво цяла купчина книги. Наставникът се обърна, озъби му се, затръшна вратата и мина надменно край него с развято наметало.

— Няма ли да слушаш разказа? Време е да тръгваш.

— Ей сега ще дойда — излъга Лиан.

Престори се на много зает с разпилените книги и когато коридорът опустя, бутна вратата — тя се отвори и картончето падна на пода. Младежът не забрави да го пъхне в джоба си и затвори с трепереща ръка.

От какво се боеше? Още какво можеше да му направи Уистан? Почти нищо. И все пак сърцето му туптеше, когато пристъпваше по лъскавите дъски на пода към шкафа с ключовете. Беше заключено.

Точно това очакваше. Извади от джоба си длето и го пъхна между рамката и вратичката. Насили я със стенещо пращане и една треска се отчупи. Той наруга — веднага щяха да забележат повредената врата. Намери гърненце с лепило в друг шкаф и залепи парчето, но все пак си личеше. Е, значи трябваше да се надява, че Уистан няма да се върне в кабинета веднага след сказанието.

Взе ключовете за библиотеката, архива и кабинета и ги пусна в джоба си. „Сега наистина съм престъпник“. Отвори личния кабинет на наставника и се вмъкна вътре.

Претърси цялата стая, но но откри документите. Нямаше къде другаде да са освен в архива.

В архива беше задушно и Лиан подпря отворените врати в двата края, но не си помогна много, защото библиотеката беше заключена. Прекара вътре половината нощ, само че не намери нищо, което да му е от полза.

Накрая реши да отмори смъдящите си очи и извади албумите с гравюри от времето на Възбраната, взе и картините от рафтовете, посветени на това събитие. Имаше стотици рисунки, защото преследването на Шутдар бе сред най-важните през онази епоха. Всяка раса и по-голям народ се включили, десетки пълководци и владетели водели свитите и официалните си художници с желанието всяка подробност да бъде отбелязана, особено собственият им принос за крайната победа. Имаше картини с акварел, маслени бои, пастели, повечето толкова избледнели и пострадали от столетията, че трудно се различаваше нещо. Имаше обаче и много гравюри в доста по-добро състояние.

Бе ги разглеждал безчет пъти, но не му омръзваше да се взира в тях. Ето една рисунка на самото унищожаване на флейтата. Обезумелият Шутдар подскачаше върху кулата, а отзад го връхлиташе буря като приливна вълна. Виждаше се всяка черта на уродливото му лице — явна волност на художника, защото никой не се осмелил да припари на по-малко от половин левга до кулата, докато Шутдар бил жив.