Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Остави я! — Послужи си с Тайното изкуство както никога досега.

Все едно му стовари тежък удар и той вдигна сгърчена ръка пред себе си като птица, опитваща да се заслони с крило. Сянка на изумление мина по лицето му.

— Не мога да се мръдна — промълви удивен.

Мускулите по челюстите му изпъкнаха като възли от гранит.

— Тръгвай! — кресна Мейгрейт. — Направи каквото ми обеща. Няма да го удържа дълго.

Каран изглеждаше смалена, лицето й бе още по-кръгло и по-близо; но личеше гневната решимост да поправи стореното.

— Ще го отнеса. — Обърна се към Игър с простодушна гордост. — И нищо няма да ме спре!

Той се изсмя задъхано.

— Нищо ли? Нека ти кажа нещо за уелмите, моите страшни пазители. Блуждаеха изгубени в южната пустош половин хилядолетие. Аз станах техен господар, изведох ги от земите на леда и огъня и те правят всичко, което им наредя. О, как ме умоляват да ги насъскам срещу враговете ми! Уелмите ще се разправят с тебе!

И направи чудат жест с едната си ръка.

От глезените на Каран се вдигна треперене, плъзна нагоре и тя цялата настръхна — дори косата й се изправи. Пред очите й се появи смътния силует на направената сякаш от клечки фигура на човека до стената. Едва овладя гаденето от погнуса; сякаш мъртво псе изплези гниещия си език, плъзна го по шията й и остави слузеста следа чак до ухото.

Игър прихна враждебно.

— Така значи! Фейеламор е жива и иска да вземе моето Огледало. Аз ще я изпреваря. Войските ми могат да настъпят на изток само след седмица.

Каран като че ли щеше да падне в несвяст всеки миг. Слабостта й вече променяше света. Мейгрейт вдигна юмрук, стисна пръсти и Игър млъкна.

Каран побягна и вратата се затвори с трясък зад нея — сама.

Игър мудно и тежко се обърна да погледне Мейгрейт. Дясната половина на лицето му бе застинала неподвижно.

— Вярно е, че няма да ме удържиш. Ще започнеш да слабееш. И тогава ще те прекърша.

Тя изпъчи гърди и се вторачи в него.

— Ами да видим. Ще те удържа, докато тя се измъкне. Все едно ми е какво ще направиш с мен след това.

Лиан тънеше в най-чудесния сън, който може да споходи един летописец. След дългогодишно дирене изрови доказателства за страховито, спиращо дъха злодеяние — толкова дръзко и с такъв размах, че престъпникът почти заслужаваше възхищение. И сега събираше ведно откъсите, за да състави ново Велико предание, първото от двеста и петдесет години. Неговото име щеше да остане завинаги свързано с историята — „Сказанието на Лиан“. Това дело щеше да го нареди сред най-изтъкнатите летописци.

Някой в съседната стая се разкрещя. Разнеса се и друг глас, после и трети се включи в буйната разпра. Лиан изпъшка и отметна завивките. Главата го болеше отвратително, напомняше му за предишната вечер и вече заличаваше великолепните видения.

Не си струваше да се буди, за да се озове в действителността. През месеца, отминал след неговия прочул се разказ, търсенето на отговора кой е убил сакатото момиче обсеби целия му живот. Той прерови цялата библиотека, четеше до пълно помътняване на зрението, когато и от един поглед към страницата му се виеше свят, но не намери нищичко.

Заряза всичко друго. Още разказваше истории, но колкото и да го молеха, не повтори „Предание за Възбраната“. Не смееше, за да не стигне мълвата до ушите на Уистан. А през цялото време не го напусна страхът, че неговата версия на това Велико предание ще се окаже лъжлива и че ще го лишат от призванието му. Съперниците му подхвърляха, че се бил изчерпал, че бил чудо за един ден. А за човек, чийто най-силен копнеж е да бъде летописец, нямаше по-голямо унижение.

Не разполагаше с пари, защото тъй и не подновиха издръжката му. Никой не познаваше Преданията по-добре от него, но ето че тук не можеше да си изкарва прехраната с тях. Креташе някак, като пробутваше скандални измишльотини в най-долните пивници на Чантед и понякога пишеше вместо ученици, прекалено лениви или тъпи, за да се справят сами.

Неосъществимата приумица да научи какво всъщност се е случило в дните на Възбраната и да разкаже собствено Велико предание мъждукаше вече само в сънищата му.

Няколко дни по-късно се прибра доста след полунощ. Тази вечер не бе припечелил дори колкото да си плати пиенето. Завари вратата широко отворена. Хвърли торбата си към масата — и тя се стовари на пода. Вдигна свещта високо и установи, че няма маса, стол, дрехи на закачалката, нито пък книги на лавицата. Стаята беше опразнена, ако не се броеше сламеникът на леглото. Липсваше всичко, дори протърканите дрехи и ботушите с изтъркани токове. По стените биха надраскани гнусни хули срещу зейните.