Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Игър трепереше, едва подчиняваше тялото си. И изведнъж сякаш се отвори прозорец и тя проникна правов съзнанието му, долови страданието му. Изобщо не й бе присъщо да се отъждествява с някого, но вече нямаше желание да надделее над този човек. Сърце й блъскаше зад ребрата. Мейгрейт впи пръсти в слънчевия си сплит.

Той вдигна ръка. Очите му я боцкаха и пронизваха като ледени игли. Устата й пресъхна, все едно бе нагълтала пясък, Отстъпи присвита, като че ли очакваше да я зашлеви. Погледът му се изпълни с презрение, по-лошо от всеки удар. Тя се отдръпна още малко. Игър още не бе направил нищо, а Мейгрейт се почувства сразена.

— Говори — прошепна той.

Устните й шавнаха, за да оформят първите думи.

Клекналата зад бюрото Каран освирепя и я срита в глезена с надеждата да я отрезви. Мейгрейт изохка. „Но аз имам сила… — напомни си. — И тук ме доведе дългът“. Мъглата пред очите й се разсея.

— Не! — викна тя и изопна рамене.

Погледите им се срещнаха и потресът накара Игър да замре. Мейгрейт неочаквано прояви силата си, може би равна на неговата, само волята й да беше по-неподатлива. Нещо в очите й го смути за миг. Наведе се да я погледне по-отблизо, подтикнат от учудване и любопитство. Дълго се взира изпитателно в нея и накрая се извърна замислен.

— Може пък да извлека полза от по-слабата — каза той и хвърли поглед към скривалището на Каран. — Излез оттам. Погледни ме.

Натискът на наложената й принуда беше вцепеняващ. Каран се прегърби като под тежестта на дърво, стоварило се върху й, не й остана никаква защита освен вродения инат. Измъкна се иззад бюрото и се олюля. Ръката й се сгърчи и почти изпусна Огледалото. Игър погледна първо него, после нея, накрая и Мейгрейт.

— Аха… Разбрах. Донеси ми го.

Каран взе Огледалото и отстъпи заднешком.

— Няма — отказа дрезгаво.

— Тръгвай — процеди Мейгрейт. — Не ме чакай. Направи каквото ти заръчах.

Игър протегна ръка.

— Стой! — Момичето се смръзна, прекалено ужасено да помръдне, и той се обърна към Мейгрейт. — Ти се осмеляваш да ми противоречиш!

Тя го доближи.

— Ще наложа волята си, Игър, дори и над тебе. Не мърдай!

Думите бяха изречени тихо, но силата им го разтърси от главата до петите. Колкото и да се бореше, не успя да шавне. Без да извие глава. Мейгрейт прошепна:

— Бягай! Аз не мога да се измъкна.

Каран стоеше смразена. Мейгрейт продължаваше да изцежда енергията й по връзката. „Отнемаш ми всички сили“ — понечи да каже, но нищо не се чу. Игър напрягаше докрай волята си. Мейгрейт изпищя и той усети, че отново има власт над тялото си. С мъка направи крачка към Каран и надвисна над нея.

Каран се взираше умоляващо в Мейгрейт — но тя не можеше да я отърве. Грамадните ръце на Игър стиснаха раменете й, но тя отказваше да го погледне. Гърбът й се изви назад под тежестта му. Той грубо вдигна лицето й нагоре. Очите му, сякаш забулени от пушек, я приковаха. Каран отвърна гневно на погледа му — ужасът не й отне нито достойнството, нито вироглавството.

— Помогни ми! — извика задавено, но Мейгрейт оставаше безсилна.

— Заповядвам ти! — притисна я гласът на Игър. — Кому служиш ?

Каран се съпротивляваше, въпреки че мощта в очите му я изгаряше. Чувстваше се отмаляла; ту се сгорещяваше, ту се вледеняваше, виеше й се свят, прилоша й. А Мейгрейт все още сякаш й изсмукваше живота по връзката. В главата й ехтеше непоносим звън и всеки екот повтаряше името, което не смееше да произнесе. Кое щеше да е по-опасно — да запази тайната на Фейеламор или да я издаде?

Накрая престана да упорства. Разтресе се от темето до ходилата.

— Мълчи! — нададе вопъл Мейгрейт.

Игър я раздруса толкова безжалостно, че зъбите й изтракаха.

— Мендарк ли ви изпрати?

Изрече името с ярост, която преливаше от омраза.

— Да! — извика Мейгрейт. — Мендарк! Мендарк ни изпрати…

Но закъсня. Лицето на Каран се разкриви. На устата й изби светлочервена кръв. Тя се помъчи да запуши устата си с юмрук, но ръката й й изневери. Прошепна една-единствена дума против волята си.

— Фейеламор!

Игър я пусна и тя тупна на колене, без да изтърве Огледалото.

— Фейеламор!?

— Каран, ти ме съсипа! — кресна Мейгрейт.

По-младата жена я погледна съкрушено, извърна се рязко и най-сетне прекъсна връзката. Мейгрейт залитна. Каран полека се изправи и заотстъпва към вратата. Игър бързо посегна с дългата си ръка, но тя отскочи и дори го смая с пъргавината си. У Мейгрейт припламна искрица надежда — все пак Каран имаше собствена воля. Преодоля отчаянието, почерпи сила от последните си запаси и заповяда: