Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Водата вече заливаше резето. Каран си спомни, че на последната площадка имаше нападали от тавана каменни отломки. Изплува дотам, взе една и заудря клиновете поред, после се съсредоточи върху първия. Зарадва се, когато той помръдна. Продължи да го удря и най-после го извади — кръгъл, дълъг колкото ръката й до лакътя, стесняващ се и заточен като длето. Със следващия се справи бързо, след това и с третия, но четвъртият и петият я затрудниха колкото първия. Докато махне и последния, стоеше във вода до кръста.

Мислите й все се отплесваха към нейния дом Готрайм. Бедна земя с оскъдна реколта, но друго не искаше. Сега й се струваше, че е безмерно далеч. Как бе стигнала дотук — в края на тази гнусна клоака, а и все още неизплатила дълга си въпреки думите, които бе изтърсила пред Мейгрейт в яда си?

Вече беше по-трудно, защото трябваше да бърка под водата, но накрая издърпа резето с примката и то падна.

Каран подскочи и стисна здраво въжето — очакваше шлюзът да изхвръкне от рамката под напора на водата. Двете му половини се затресоха и заскърцаха, но нищо друго не се случи. Каран яростно блъсна с юмрук металната врата. Сега пък какво пречеше? Взря се в горния край, докъдето водата още не бе стигнала, и видя редица малки нитове, съединяващи двете крила. Нитове! Нищо не можеше да измисли срещу тях.

Обзе я пълна безнадеждност. Стискаше въжето и гледаше изкачващата се вода. Е, удавянето не беше по-лоша смърт от всяка друга. Водата вече пълнеше тунела по-бързо.

Но още не беше готова да умре. Реши да направи всичко по силите си, за да отложи края, ако ще и само с час. Пак зашляпа във водата и се заозърта. Тук-там в тавана имаше тесни шахти за оглед с метални стъпала, но всички бяха запушени. Последната се намираше до решетката, само на няколко разкрача. Каран се покатери в нея и се вкопчи в железните пръти. Трепереше. Отточният канал почти се бе напълнил.

И тогава чу далечни удари на метал по метал. Мина още малко време. Водата се надигаше. Тропането се чу пак, този път по-наблизо.

Водата вече проникваше и в малкото й убежище. Тъпанчетата й пак изпукаха. Оставаха й броени минути. Но съзнанието не желаеше да се примири. Трябваше й само инструмент с остър край, за да насили ръждясалата рамка…

Нещо тресна точно над главата й толкова гръмко и ехтящо, че Каран се пусна и цопна във водата. Със смразяващ ужас осъзна, че уелмите отварят шахтата. Свършено беше с нея.

Изведнъж отговорът изскочи в ума й самичък — куката на въжето беше изкована от най-качествена туркадска стомана. Само че въздухът й привършваше. Тя вдиша трескаво няколко пъти, после се гмурна към двойната врата на шлюза. В кухината над нея бе останал въздушен мехур. Каран бавно се издигна към него и откри, че отдолу образува съвършено огледало с гладка и отразяваща повърхност като живак.

Нагълта въздух и пак се гмурна. Крилата на вратата видимо поддаваха, където бяха занитени, но още се крепяха.

Каран пъхна куката под разядената рамка при най-горната панта, запъна крак във вратата и задърпа. Металът се отпра малко. Тя напъна по-силно и пролуката се разшири. Дробовете я заболяха.

Изплува, вдиша глътка скъпоценен въздух и се гмурна пак. Натика куката под пантата и завъртя насам-натам; стискаше светлика със зъби. Един клин, задържал досега пантата в мекия пясъчник, се измъкна с малко облаче ръжда. Каран натискаше с всички сили. Втори клин излезе, после останалите се изтръгнаха едновременно. Пантата се отплесна от силата и шлюзът заскърца. Другите панти обаче го задържаха.

Каран чу приглушен удар горе, вдигна глава и зърна жълто петно през мътната вода. Светлината ту се засилваше, ту избледняваше. За миг-два я закри движеща се сянка. Каран яростно се захвана с втората панта. Този път беше по-трудно заради изкривената рамка, но накрая измъкна и тези клинове от пясъчника. Изтласка се към мехура да вдиша и пак се гмурна. Последната панта се разглоби, крилото на вратата стенеше от напрежение, но не поддаваше.

Каран огледа вратата. Светликът мъждукаше, но вече нямаше нужда от него в почти яркото жълтеникаво сияние. Главата я цепеше, но поне се увери, че вратата се е издула навън по средата. Някои от нитовете се късаха, мънички върволици мехурчета се просмукваха в процепа. Тя ги засмука жадно. Въздухът миришеше на море.

Сянката доближи над нея с лениви движения, дългите ръце се пресегнаха. Каран побесня. Сграбчи дясната скоба и запъна крака в другото крило на вратата.