Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Черните очи се взираха свирепо през прорезите в костта. Слънцето хвърляше неприятно ярки отблясъци по водата и очите на Идлис смъдяха въпреки маската. Мъчеше го и натъртеното тяло. Но по-тежко понасяше срама, че се бе провалил. Загреба с веслото и лодката от промазано платно се промуши между тръстиките към съседния проток само с леко шумолене. Да, на дребосъчката не й липсваше хитрост, но хитростта не стигаше. Имаше следи. Опряна в брега длан. Разбутани и огънати тръстики. Той скоро щеше да поправи грешката си.

Каран стегна връзките на торбичката. Каквито и трудности да й предстояха, днес беше бодра. Предишният ден я бе насърчил много. Радваше се, че е жива и е победила такъв могъщ противник; слънчевата топлина я развеселяваше. Не се умърлушваше нито от тежките дни на глад, които я очакваха, нито я потискаше неизбежната мръсотия в тресавището.

Огледа се и се подсмихна криво. По панталона й се спичаше кал и падаше на люспици при всяко движение. Ходилата й също сивееха от калта, кал се бе набила и под ноктите й, в косата, в носа. Смърдеше със серния дъх на блатото и гнусната вода на клоаката. И не бе сменяла дрехите си от цяла седмица. Ама че отвратително!

За миг погледна лицето си в Огледалото, но побърза да го прибере във вътрешния си джоб и да го закопчае. Още не бе събрала смелост да се захване с този проблем. Затананика си тихичко, намести торбата на раменете си и тръгна.

След няколко крачки по гръбнака й плъзна студ, въпреки че слънцето напичаше. Каран спря, но дарбата не й подсказа нищо. Може би нямаше заплаха. Усетът й неведнъж я подвеждаше, както често се бе случвало с вродените заложби на хората от майчиния й род.

„Таланти или безумци са родените с името Фърб.“ Колко пъти бе чувала тези думи в детството си? Особено за майка си Вуула, гениална музикантка, която заряза лирата си заради опозорилата я връзка със съпруга й. А след смъртта на Галиад окончателно се простила с разума си. Ами Басунез, прародител на Каран отпреди двадесет и няколко столетия? И той бил надарен, но и смахнат. Отначало натрупвал богатството на рода си, но после започнал да го пилее за какви ли не прищявки, най-вече за нелепия Каркарон — чудатата постройка, наполовина крепост, наполовина глупост. Стърчеше върху най-високата точка на голото, мразовито и брулено от ветровете планинско било над Готрайм. Слугите трябвало да носят на гръб всичко необходимо. Там живял и умрял — луд и самотен.

Когато мина между дърветата към тръстиките и стъпи на по-твърда земя оттатък, слънцето отново намери лицето й. Но какво беше това? Мелодията замря на устните й. Каран се вцепени.

Тясната глава се обърна бавно. В стесненото му полезрение се разлюляха тръстики и тя се появи пред очите му като петно върху белотата на мъртво дърво. За миг се изненада — тази ли изцапана нещастница беше крадлата, която преследваше толкова дълго? Едва му стигаше до рамото. И трепереше, сякаш омагьосана от него. Вятърът разпиля къдравата й червена коса, светла като пламък. Неприятна гледка. Коленете й бяха малки, глезените — източени, пръстите — дълги и с тесни върхове. Костите й изобщо не личаха по кожата. Що за грозна твар!

Идлис прекрачи от лодката, без да отделя поглед от нея, все едно волята му беше достатъчна да я прикове на място. Стъпи предпазливо на брега — крайниците му се огъваха и разгъваха в неравномерни тласъци. Под колана си бе затъкнал бойна брадва с дълга дръжка, широки извити остриета и остър шип над тях.

— Кой си ти? — измънка тя.

— Аз съм уелм. Името ми е Идлис.

Думите му все едно се процеждаха през уста, пълна с катран. А лицето му приличаше на брадвата — извит остър нос, тясна брадичка, уста като цепка, черни очи.

Каран трепереше. Идлис си каза, че ужасът е прогонил храбростта й. Дългите му ръце се протегнаха, костеливите пръсти се разпериха да сграбчат жалкото същество.

Но тя вече не беше на мястото си. Стрелна се твърде ловко, за да я проследят очите му зад маската, изплъзна се от шарещите му пръсти, изрита го в глезена и го повали. И за пръв път в живота си Идлис се поддаде на страха — тя можеше да натисне лицето му в калта, докато той се задуши. Но момичето не го нападна: докато той се надигаше, подпрял ръка на носа на лодката, и бършеше тинята от очите си, тя вече плуваше в протока с неистови загребвания и след миг се скри от погледа му.

Идлис нагази във водата, изми маската си и се развика да привлече другите. Плоското му ръбесто лице не издаваше чувствата му, но всеки познавач на уелмите би забелязал по-плавните му движения, сякаш яростта беше смазка за грубите стави. Устремът му лъхаше на бяс, унижение и злоба.