Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Каран млъкна, вирна глава и се вторачи право в Лиан. Сякаш искра прескочи помежду им. Той усети сърбеж в тила си. Налегна го безпокойство, побрало в себе си всички негови грижи. Развихряше се в сляп безразсъден ужас — страх от аакимите и за собствената му участ. Внезапно се освободи, обзе го покой и преди да мигне, видя Каран и Мейгрейт, които се промъкваха във Физ Горго, крепостта на чародея Игър.

Сънуваше с отворени очи.

Каран застина на подиума и най-сетне заговори смислено.

Внушеното от нея видение избуя в ума на Лиан като неподправена истина и тя го възприемаше и преразказваше на Синдиците със същата правдивост. Звучеше толкова убедително, че всички заедно с нея се потресоха от мощта на Игър, силата на Мейгрейт, злобата на уелмите. Нагазиха заедно с нея в смрадливата тиня под кея на езерото Нийд, където тя даваше Огледалото на своя съучастник. Напъваха се заедно с нея да хвърлят тежкия камък по Идлис посред нощ. Извървяваха всяка крачка в глада и студа на това пътешествие — докато Каран не стигна Шазмак. И когато разказът завърши, се просълзиха заедно с нея от срам и позор, защото прозряха, че тя не е подозирала какво върши. И Лиан заплака.

Но не и Тенсор. Зяпаше я с дълбоко недоумение, защото бе очаквал лъжи, увъртане, отричане на свидетелските показания, накрая заклеймяване и разчитане на съзнанието й. Всичко друго, но не и тази история.

Синдиците се събраха за обсъждане. Тенсор обаче ги прекъсна:

— Има нещо нередно в разказа й! Искам съзнанието на обвинената да бъде разчетено. Аз ще извърша това, ако ми позволите.

— Замълчи! — прокънтя гласът на Селиал. — На Синдиците се пада да отсъдят, знаеш го много добре.

Тенсор наведе глава и седна. Синдиците подновиха обсъждането, постигнаха съгласие и Селиал се изправи.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн…

Каран, която се подпираше напълно изцедена, се отблъсна от парапета и изопна рамене. Вторачи се право в очите на Селиал. Лиан й съчувстваше с цялата си душа.

— Ти бе обвинена в измяна. Знаеш наказанието — смърт. Готова ли си да чуеш нашата присъда?

— Готова съм — долетя като ехо гласът й до Лиан.

— Преценихме и твоите думи, както думите на всички свидетели. — Селиал сведе поглед към ръцете си. Лиан не можеше да си поеме дъх. — Отсъждаме, че думите ти са правдиви. Обвинението се отхвърля. Ти си свободна.

Каран въздъхна шумно и се прегърби върху парапета, главата й се наведе. Изглежда, плачеше.

— Не! — кресна Тенсор. — Тя лъже. Съзнанието й трябва да бъде разчетено.

— Не долових нищо нередно — обади се друг от Синдиците и се взря състрадателно в Каран, още един последва примера му. — Немислимо е да разчитаме съзнанието й. Ще навлечем позор и на себе си, и на нея. Не си ли спомняш как тя дойде при нас, каква радост ни донесе и колко тежък е дългът ни към нея заради постъпките на Емант, когато тя живя с нас? Няма престъпление. Държала се е почтено и трябва да бъде освободена.

— Аз пък не желая — начумери се Тенсор. — Тя лъже. Знае къде е Огледалото. Може би презрението й към нас е толкова избуяло, че дори е донесла Огледалото тук. Тя застава между нас и великото ни предопределение. Няма ли да ми позволите да ви поведа към целта?

— Цената е прекалено висока — промълви един от Синдиците.

— Копнежът влияе на разума ти — допълни втори.

— Вече нямаме предопределение — вметна трети. — Задоволяваме се просто да съществуваме.

— Тоест да вехнем — отсече Тенсор. — Аз не се задоволявам с това. Може би претърсването не е било достатъчно усърдно.

— Постарахме се, Тенсор — възрази някой. — Проверихме по няколко пъти всичко, с което дойде Каран.

— А превръзката?

— Ръката й бе гипсирана тук — намеси се Раел. — Аз я превързах.

Аакимът, който му бе помагал, потвърди.

— Може ли да е скрила Огледалото в града?

— Според нас — не. Наблюдавахме и двамата, когато излизаха от покоите си.

— Трябва да претърсим пак. Няма да се съглася с освобождаването й. Нека я задържим тук още един ден, защото има някаква измяна, ако ще и да не я съзирате. По-добре да преглътнем срама. Какво ще кажат Синдиците?

Те се посъветваха помежду си.

— Така да бъде — обяви Селиал. — Ние не доловихме лъжа, но ще ти дадем още един ден. И ако не намериш неопровержими доказателства, тя трябва да бъде освободена. Каран, вече не си под попечителството на Раел.

Тенсор склони глава.

— Както желаете. Ще поговорим по-късно тази вечер.

Понечи да тръгне към изхода, но Селиал го спря.