Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Пак насочи мислите си към Лиан. Неговите сънища се преобразиха — той също бе изправен на съд пред Тенсор и се боеше, но това беше нормална уплаха, а не безименният ужас, който бе призовала тя. Каран му прати своя образ, сетивата им се смесиха и Лиан я засънува. И тогава тя вплете в ужаса си разказ — правдив, освен в една мъничка лъжа.

„Мейгрейт ме поведе към Физ Горго — изтъкаваше Каран историята си, — защото се нуждаеше от връзка с човек, който има усета. Тръгнах с нея, без да знам какво търси, научих само, че е древна реликва, а дори когато видях предмета, не го познах, а тя не ми обясни нищо. При езеро Нийд дадох Огледалото на друг човек и побягнах на север за отвличане на вниманието. Чак седмици по-късно узнах, че това е Огледалото на Аакан“.

Лиан преживяваше същото насън. И той беше с нея в ледените води на резервоарите във Физ Горго. Гледаше слисано как Мейгрейт се опълчи на Игър. Заедно с Каран бягаше, обзет от страх, през блата на Орист. А после… лъжата — видя я как дава Огледалото под рушащия се кей на езеро Нийд. Видя и как я предаде водачът, видя безмилостната надпревара с уелмите. Отново почувства нощното й послание в Тулин.

Историята продължаваше. Стояха пред моста в Шазмак. Посрещнаха ги дружелюбно. Лиан мина през всичко това и накрая помнеше, че Каран е била подведена и е дала Огледалото на някого, без да знае какво представлява, а сега се бои и се срамува.

Това беше, повече не можеше да направи. Лиан вече имаше други сънища и Каран остави усета й за него да се свие до точица, скрита в някакво тъмно кътче на неосъзнатото. Вдигна глава. По лицето й се стичаха сълзи. Пръстите и стъпалата й мръзнеха изтръпнали. Изправи се с мъка и се затътри към прозореца. Верижката с малкия амулет се изплъзна от ръката й и падна до масата. Каран се опря на перваза. Скреж покриваше стъклото отвън. Прилошаването вече стискаше гърлото й, игличките на болката боцкаха зад очите й. Звездите се завъртяха пред погледа й и тя се свлече в безсъзнание на нара.

Лиан се събуди рано сутринта от необичайно дълбок сън и пак се изправи пред проблема, с който не се бе справил предишната вечер. Приготви закуска с кафе и сладкиши и почука на вратата на Каран. Тя не се обади, вратата беше заключена. Случваше се за пръв път. Той върна подноса на масата и се накани да изброи шансовете им на празна страница от дневника си, защото винаги мислеше по-добре с перо в ръка, но на външната врата потропаха силно. Лиан отвори. На прага стоеше висок мъж с могъщо телосложение, черна къдрава коса, пищна брада и самоувереното изражение. Целият беше облечен в сиво, носеше високи ботуши.

— Аз съм Тенсор. Върнах се от изток и свиках Съдниците. Ти ли си Лиан, майстор летописец от Чантед?

— Да.

Тенсор се държеше със съкрушителна властност.

— Изисквам от тебе да говориш на процеса срещу Каран от Банадор. Обвинена е в измяна. Ще говориш ли?

Лиан се задави.

— Ще говоря.

Изведнъж му се наложи да потърси опора в дръжката на вратата.

— Добре. Според изхода от процеса срещу нея може и ти да бъдеш обвинен. Тя вътре ли е?

Лиан кимна. Целият изтръпна.

— Може ли да влезем?

Лиан съзнаваше, че въпросът е само безсмислена проява на любезност. Обзе го неразумното желание да се изхрачи върху лъснатите ботуши на Тенсор, но само се дръпна настрана.

Тенсор влезе в голямата стая, следван от Емант и още петима аакими. Раел, с бяло като платно лице, почука на вратата на Каран. Никакъв звук отвътре. Пак потропа и се опита да отвори. Вратата не помръдна.

— Може ли да я разбием? — обърна се Тенсор към Лиан.

— Да — отвърна той едва чуто.

Разбиха вратата. Каран лежеше на пода, където бе паднала. Лиан се втурна към нея, а тя изви глава и се огледа. Лицето й помръкна, щом зърна Тенсор. Отново се отпусна безсилно.

Предводителят на аакимите се наведе към нея, погали нежно челото й и приглади червените кичури.

— Каран, защо се посрами така? — Гласът му натежа от горест. — Ти беше нашата радост. Какъв тъжен ден…

— Защо точно Емант? — изграчи тя ядно. — Как можа да ме предадеш на него?

Лицето му се скова, очите му се извърнаха встрани.

— И аз се срамувам, но ще взема Огледалото.

Помълча, изправи се и каза официално:

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм, призовавам те да се защитиш пред Синдиците срещу обвинението, че си погазила свещения дълг на доверието и си изменила на великата цел на аакимите, като си откраднала скъпоценното ни наследство, отдавна изгубено и дълго търсено — Огледалото на Аакан, от Игър във Физ Горго, за да го отнесеш на Мендарк, Магистър на Великия съвет. Ще защитиш ли себе си и честта на своя род?