Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Зазоряваше се. Игър се прибра необичайно късно в покоите си. Гледаше мътно от недоспиване, лицето му беше изпито. Както и да навредеше на стремежите си, не можеше да я даде на уелмите. Ама че глупак беше… За месец и половина тя бе преобърнала замисли от десетилетия.

На прага се смръзна. Къде бяха стражниците? Вътре видя два трупа… Не, спяха. Не, бяха упоени, надуши го от няколко крачки. Докуцука до килията на Мейгрейт, видя незатворената врата, съборените маса и стол. Дрехите й бяха наредени спретнато на другия стол. Ботушите й бяха до леглото. Сърцето му подскочи.

Значи бяха дошли да я отмъкнат. Защо не бе минал да види как е тази нощ? Втурна се надолу по стълбите по-устремно, отколкото бе тичал през последните петдесет години. Нахълта в помещенията на уелмите. Нямаше я. Зае се с дългото претърсване на пещерите по-долу — и накрая се натъкна на стаята.

Още от вратата проумя какво вижда: увисналите окови, почервенелия под. Старецът се бе проснал сред пръснатите си инструменти. Другите уелми се въргаляха наоколо. Приклекна до най-близкия — беше в съзнание, но неспособен да шавне.

В оковите се бе закачил дълъг тъмнокестеняв кичур. Игър го размота и разсеяно го пъхна в кесията си. Видя чашата на пода, помириса я, топна пръст в утайката и близна. В ума му се събуди прастар спомен.

„Няма я. Фейеламор е дошла да я вземе!“ Затвори вратата и бавно изкачи стъпалата към покоите си. Бяха някак пусти. Странно, не го бе забелязвал досега.

Спря до работната си маса. Колко му липсваше… Към никого не се бе отнасял така. Как да постъпи? Уелмите се оказаха безсилни срещу Каран, после и срещу Фейеламор. Никой освен него не би успял да я проследи из блатата на Орист. Но извън твърдината си дори той може би щеше да срещне в нейно лице твърде силен противник.

Мейгрейт я нямаше. По-добре бе да забрави за нея. Как ли го бе омаяла, че да забрави целта си? Игър знаеше, че Каран ще се насочи към Сит, по каквито и обиколни пътища да върви. Нека те също тръгнат на натам. Надигна се и дръпна шнура на звънеца. Докато прислужникът влезе, вече се бе навел над картите и книжата по масата.

— Събери военачалниците ми — извика, без да прекъсва припряното писане на заповеди. — Ще настъпим на изток. Повикай и уелмите. Все още могат да заличат позора си.

Но не можеше да се отърси от мислите за Мейгрейт.

Каран се размърда. Осени я идея, толкова рискована, че от самата мисъл почти й призля. Прокрадна се към вратата и надникна в стаята на Лиан. Той лежеше на една страна, светлината падаше върху лицето му; спеше. Тя докосна челото му, но той не се събуди. Каран огледа стаята. Какво да използва? „Предания на аакимите“ ли? Не, по-лош избор не би могла да направи, все едно да потърси истината в Лъжовното огледало. Трябваше да е вещ, с която Лиан не се разделя.

Да, нали той носеше малък амулет от нефрит на сребърна верижка. Каран внимателно разтвори яката му. Кожата му беше гладка, искаше й се да го погали. Натисна закопчалката и измъкна амулета. Поднесе верижката към светлината и я събра като сребърно езерце в подложената си шепа. Излезе безшумно и тихо затвори.

Влезе в стаята си, залости вратата, свали си ботушите и седна на пода с кръстосани крака. Амулетът бе в шепите й. Сви пръсти около него, отпусна се и бавно наведе глава над ръцете си. Амулетът се стопли в дланите й, верижката охлаждаше челото й. Случайна картина изникна в съзнанието й: буря над развалините, Лиан нахълтва с окървавено лице и пада по стъпалата в краката й. Прогони я. Последваха други: Лиан изтормозен от страха си да не падне по пътеката над урвата; притеснен при посрещането им от Раел в двора; замаян от заклинанието на Емант. Отърва се от спомена.

Не остана нищо освен бученето на вятъра зад прозореца. Тя се разтревожи. Накрая го усети — слабичък гъдел зад границите на сетивата. Амулетът се сгорещи и Каран го стисна по-здраво. Усещането се засили до светла точка, блуждаеща, после са разду в образ на настоящето: Лиан лежеше в стаята си и сънуваше Преданията на аакимите.

Каран не смути съня му. Съсредоточи се върху предстоящото. Боеше се от Тенсор. Ако той знаеше, че тя има нещо общо с Огледалото, щеше да я прекърши. И после щеше да си присвои Огледалото и да го използва. Пак стигна до ужасния сън за унищожението на Шазмак. Но много преди това тя щеше да е мъртва заедно е Лиан… нейния Лиан. Позволи на необуздания страх да се просмуче в нея; сякаш я деряха с нокти отекващи беззвучни писъци.