Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Подаващото се от рошавите къдрици малко ухо се зачерви почти с оттенъка на косата й.

Не се ли опитваше да му каже, че в края на краищата не носи Огледалото? Възбледа сянка на съмнение помрачи ума му, свикнал да претегля и най-дребните отклонения от истината, към която той се стремеше на всяка цена. Бе стигнал обаче до повратна точка в живота си и летописецът у него влезе в раздор с човека. Каран бе проявила такава доброта и вярност — как да не й отвърне със същото? Реши да не задълбава. Нямаше да задава въпроси, нямаше да си позволи и капка недоверие. Не искаше да я принуждава да прибегне до лъжи.

Отпусна се на колене пред нея и докосна устните й с пръсти.

— Не ми казвай нищо. Не те и питам.

Тя обви с ръце врата му и намокри рамото му със сълзи.

— Не заслужавам… — След малко вдигна глава и се усмихна печално. Махна сплетените кичури от челото си. — Въвлякох те в голямо премеждие. Ще ни убият и двамата.

Той се мъчеше да не мисли за това.

— Значи трябва да измислим как да ги надхитрим.

Изправи се, отиде в кухнята и скоро донесе кана, над която се виеше пара, и две купички. Наля чая. Каран стисна купичката си с две ръце и отпи глътка. Лиан забоде поглед в своята купичка — гледаше мимолетните шарки на изпаренията, но не му се пиеше. Думите му бяха прозвучали кухо, чувстваше се безпомощен.

По-късно, докато лежеше на нара в тъмната си стая и отхвърляше плановете един след друг, потъна в неспокоен сън.

„Този път няма да викам — заповяда си Мейгрейт, когато старецът се върна с инструментите си. — Няма да ме чуят как пищя“. Наблюдаваше с крайчеца на окото как пристъпва към нея. Инструментите подрънкваха в ръката му. Тя впи пръсти в металната рамка толкова яростно, че изпод ноктите й изби кръв. „Този път не!“ Той се захвана с работата си. И Мейгрейт запищя.

Много по-късно осъзна, че виковете й са секнали. „О, вече не пищя“ — рече си безстрастно, за миг сякаш отделена от тялото си. Отвори подпухналите си очи. И болката я връхлетя отново, но беше стара, позната болка от поне стотина ранички. Старецът най-накрая се махна и тя увисна в рамката: крепеше се само на окованите си ръце. Някой плисна върху нея кофа вода. Облиза я, облекчена от хладната течност — но тя беше солена и не утоли жаждата. Някой, може и същия човек, стегна отново оковите на китките и глезените й. Костеливите ръце с редки жълти косми между удебелените стави на пръстите. После се върна Вартила.

Мейгрейт си спомни заръката й, когато уелмите я донесоха тук вързана и със запушена уста.

— Не й давайте отдих. Тялото, съзнанието, пак тялото. Тя е твърде силна, а болката ще съсредоточи волята й. Ще пострадате, ако й позволите да я насочи срещу вас. Оковите да са стегнати постоянно, проверявайте ги непрекъснато.

Вартила обаче бе подценила пленницата си. Двама уелми вече лежаха неподвижно, но това не помогна на Мейгрейт. Всеки опит да се опълчи само подклаждаше хладнокръвната им свирепост.

Вартила я разпитваше за самата нея.

— Коя си ти, че така разколеба нашия господар? Коя си ти, че така ни подбуждаш към непокорство? Ние сме уелми, изпълняваме заповедите на господаря си. — Гласът й изтъня, накъса се от страст, каквато Мейгрейт не бе чувала от нея досега. — Коя си ти, че така ни поквари ?!

Изтезанията се подновиха, още по-мъчителни. Непрекъснато задаваха въпроси за Каран.

— Коя е тя, щом дори уелмите не могат да я заловят? — чегъртаха гласовете им. — Как е възможно нищожен човек като нея да осъществи връзка? Проверихме и тебе, лишена си от тази дарба.

Като в болезнено бълнуване, Мейгрейт си помисли, че няма нищо страшно, ако им каже.

— Това не е тайна. Тя е човек, но баба й е Мантил, от аакимите.

Неочакваната реакция на уелмите я стъписа.

— Мелез!? — възкликна Вартила. — О, вече знам какво да използваме срещу нея.

Свика другите и те притичаха. Изреди припряно заповедите и двама уелми излязоха на бегом.

Вартила се върна при пленницата засмяна, зъбите й лъснаха.

— Ти ни даде власт над приятелката си. Сега няма да ни избяга. Ще ни чака да отидем при нея, неспособна за съпротива, останала без сила и безчувствена, в душата й ще има само безмерен страх. Но ти не спирай — имаш още много за казване, щом вече започва.

Мейгрейт нямаше време да се озадачава от държането им или да се чуди на каква опасност е изложила Каран. Всичките й мисли отстъпиха пред собствения й кошмар.

Вартила я хвана за голото рамо. Отново сякаш я полазиха мравки — и по кожата, и в съзнанието: толкова гнусно и срамно преживяване, че единствено смъртта би могла да го заличи. Но смъртта не идваше. Мейгрейт се вкопчваше в спомена за болката, към който да закотви скимтящото си съзнание и отмаляващото си тяло. „Върнете ми болката — ридаеше безмълвно, — нека има само болка, но не и това. Игър, как можа да ме подложиш на тези мъки?“ Но се терзаеше и как ще пострада Каран заради нея.