— Но какво да направим?! — възкликна той.
— Страх ме е дори да говоря с него — промълви Каран сякаш на себе си. — Как да прикрия ума си?
— Впрочем що за човек е той?
— Най-великият сред тях в момента, предводителят в Шазмак. Убеден е, че неговото предназначение е да събуди аакимите от дългото им бездействие. Досущ суров баща, който не прощава грешки и не понася възражения. Ще надзърне в душата ми и ще прозре какво се мъча да не му покажа.
Лиан изохка.
— Значи сме обречени. Не би трябвало сказанието да има такъв завършек.
Горестните му думи като че ли й върнаха смелостта. Тя го прегърна през врата и заговори с ехидна нежност, която май пазеше само за най-мрачните мигове.
— Сказанието ще си продължи, каквото ще да става. Когато се заблудих, че си ме издал, мислех да си опитам късмета сама. Но щом се потвърди, че си обикновен идиот и все още съм длъжна да те закрилям, се опасявам, че няма надежда.
— Не ми се подигравай. Ужасно ме е страх.
— И ти личи. Но нали тъкмо зейните твърдят, че винаги има изход?
— Права си. Винаги има изход.
— Дълго умувах, но не мога да го намеря.
Изнизаха се още няколко дни. Наближаваше завръщането на Тенсор и Каран изпадаше в непоносима раздразнителност. Терзаеха я угризения, че е довела Лиан, само за да бъде погубен, но нямаше какво да направи. Невъзможно беше да напуснат Шазмак, дори тя да дадеше Огледалото. Бе пропуснала момента. Когато не излизаше, си стоеше в стаята — или се взираше в реката далеч долу, или пишеше в дневника си.
Аакимите още проявяваха отчуждена любезност към Лиан. Сага той можеше да посещава библиотеката и макар да разбираше, че и разрешението за това вероятно е скрита клопка, не успяваше да се сдържи и ходеше там въпреки цупенето на Каран. Отначало само обикаляше рафтовете, вадеше наслуки книги и свитъци и се озърташе през рамо да не би библиотекарят да се промъкне зад гърба му. Емант обаче не се мяркаше.
Скоро това занимание му омръзна — както го бе предупредил Раел, всички книги бяха на аакимската писменост, а той не я бе изучавал. Често разгръщаше „Предания на аакимите“, зяпаше непознатите думи или се отнасяше във видения за Огледалото. Примири се, че участта му е никога да не излезе от Шазмак, дори да умре тук. Нищо не зависеше от него: както и да постъпеше, краят щеше да е все същият. Защо тогава да не се отдаде на призванието си?
Настъпи следобедът на седмия ден от пристигането им в града. Лиан седеше сам до масата, грееше си ръцете с непрекъснато допълваната купичка чай и се радваше на топлината, разливаща се по тялото му в студената стая. Мислите му все се връщаха към книгата. Много месеци би загубил, докато преведе нещо от нея. „Но ако мога да чета тези писмена — напомни си развълнуван, — ще я прочета, ще я запазя в паметта си, а по-късно ще я препиша и ще я преведа. Какво допълнение към нашите Предания!“ Успя са отпъдя мисълта, че за него няма „по-късно“.
Закрачи припряно към библиотеката. Колкото и да разчиташе на неизтощимата си памет, задължителна за всеки летописец, не подценяваше и работата. За да запомни толкова обемист текст на език, който едва разбираше, се налагаше да вложи неимоверни усилия. Може би най-голямото изпитание за него досега.
Отначало му беше тежко, но после очите му свикнаха с нечетливия почерк и с ритъма на словото и той започна да чете по-бързо. Разбираше значението на много малко думи, но схващаше общия смисъл. Увлече се в древната мелодична реч и образите, които будеше тя. В ума му се разгръщаше историята на аакимите, идването им на Сантенар, техните премеждия и победи. Различаваше се от Преданията, които бе изучавал, противоречията бяха безброй. Вече си представяше аакимите по-добре: силен и горд народ, но не и уверен в себе си. Благородни и верни съюзници, които твърде често са били предавани. Творци и строители с ненадминато майсторство, но винаги обърнати към миналото и накрая потърсили самотата. И през цялото време не ги напускаше стремежът да си отмъстят на Рулке, който ги довел на Сантенар, на виновника за всичките им беди.
Времето минаваше незабелязано, навън притъмня, а той четеше в забрава. Мъглявината се носеше мудно в небето, светлината й проникна през високия прозорец толкова силна, че хвърляше по пода сенки, очертани в червено. Вятърът стенеше и пищеше. Лиан седеше до масата, книгата беше в кръга на сиянието от малък светилник на стената. Мъглявината се издигаше. Блясъкът й се измести към източния прозорец и постепенно се процеди навън, залата потъна в мрак. Появи се луната — в последна четвърт, бледите й лъчи се просмукаха вътре. Той най-после довърши книгата и осъзна отново кой е и къде е.
Читать дальше