Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Ако му беше казал, вече щеше да плуваш в Гар — свирепо го увери Каран.

После обаче опря гипсираната си ръка на рамото му в знак, че не го вини.

— Не се опитвах да го открадна, исках само да го зърна . Не разбираш ли какво означава то за мен — летописец насред такова сказание, който изобщо не е виждал Огледалото?!

Реши да не споменава за Тълкувателната плоча. Сега му се струваше, че сънят е съвсем неправдоподобен.

Каран се поколеба за миг-два. Ако можеше, охотно би му дала този шанс. Но дали Лиан щеше да се успокои, или щеше да поиска още нещо? Пък и защо да си изкопчи лесно такава услуга? Нека я заслужи.

— Как си позволяваш да ме молиш за това? Огледалото бездруго няма да ти разкрие тайните си. А дори ако беше способен да го използваш, не забравяй същността му — Лъжовното огледало . Да не повтарям и че съм се заклела. Аз доста по-трудно нарушавам обещанията си, за разлика от теб.

Лиан се присви. Не бе и очаквал друго.

— Какъв е този раздор между вас? — попита по-късно.

Каран се вторачи в одеялото и разсеяно оправи гънките със здравата си ръка.

— И за двама ни историята е твърде неприятна. Когато живях тук, още бях момиче. Емант беше влюбен в мен или поне така твърдеше, макар постъпките му да не съвпадаха с думите. Търпях го прекалено дълго от доброта, защото не знаех как да го отблъсна. И го съжалявах, че е мелез — наполовина ааким, наполовина човек. Той не може да се примири с това. Като отшелник е, но защото сам се поставя в такова положение. Накрая много ми досади и все пак го отблъснах. Тогава той се изпълни с омраза и отмъстителност, разпространяваше за мен лъжи и клевети, все гледаше да ме свари изневиделица.

— Накрая успя. — Направо я втресе от спомена. — Сбихме се и той ми направи това. — Докосна белега над окото си. — Аз пък го порнах с ножа си, унижих го, защото е подъл и коварен страхливец. Оттогава аакимите не му позволяваха да припари до мен. Но като му се възпротивих, го озлобих: оставих му белези и по тялото, и в душата. Емант също ме опетни и сега се разкъсвам между състрадание и погнуса… и може би той усеща. Как се ненавиждам, че стигнах до насилие! Вече не можех да живея в Шазмак, бях посрамена. Какво ли би си помислил баща ми? Галиад беше едър и силен, но много кротък. — Очите й заблестяха от сълзи. — Щеше да спре Емант, без дори да го докосне.

— На яките мъже не им се налага да бият — отвърна Лиан. — Ти обаче имаш право да се защитиш.

— По това спор няма. А и кротостта не спаси баща ми. Попадна на засада в планината и го убиха за няколко монети. — Тя ядосано избърса сълзите си. — Сега насилието ми се удава по-лесно, а и вече не намирам нищо срамно в него.

Докосна с пръсти големия оток на бузата му в безмълвно извинение. Лиан стисна ръката й. Помълчаха. Накрая той попита:

— Няма да ни пуснат, нали?

— Не могат, макар че уронват честта си, като ме задържат. Приемат като свой позора, който им навлече Емант, затова не бързат да ме съдят. Но аз през цялото време си знаех, че сбърках, като дойдох тук. Мислех, че Тенсор е отвъд морето, иначе изобщо нямаше да тръгна насам.

— Значи аз не съм… — почна Лиан с неприсъща за него плахост.

— Не си — меко отвърна Каран. — Но и това можеше да стане. Какво да те правя?

— А те какво ще направят и с двама ни?

— Нищо, докато той не се върне. Няма да позорят нито себе си, нито мен. Но ако се докаже, че съм изменница, моето безчестие ще е несравнимо. Наказанието е смърт.

— Не си изменница — натърти Лиан. — Това не го вярвам.

— Не знаеш нищо за аакимите.

— Защото нищо не ми казваш.

— Поблъскай си главата над сказанието си. Никога не биха забравили рухването си, колкото и епохи да минат. За тях предателството е особено гнусно, а възмездието — твърде изкусително. Ако дори мелез като мен попречи на това възмездие, значи извършва измяна.

— Тогава защо не им го върнеш?

— Научих отговора пак от твоето сказание. Сънувах, че от Шазмак са останали развалини и всичко е заради мен.

Каран се зазяпа в тавана. Лиан кършеше ръце.

— Какво ще направят с мен?

— Същото като с мен. Но няма полза да мислиш само за това — разсеяно отвърна тя.

— Ще те претърсят и после… изтезания и смърт?

— Прекаляваш с мелодрамите — това не ти е някоя от историйките, които разказваш. Няма да се унижат да ме претърсят. Само Тенсор ме подозира.

— Ти познаваш този град. Хайде да се измъкнем тази нощ. Сигурно има много изходи.

— Няма. Намираме се на остров само с два моста, които са под охрана. Освен това Стражите са разположени и отвън, и вътре, а вече са им възложили да бдят. Една крачка да направиш извън пределите на разрешеното и ще вдигнат тревога. Съжалявам, Лиан. Както се оказва, поведох те към гибел.