Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Ела с мен.

Лиан се задърпа, завладян от книгата.

— Веднага! — изплющя тих глас, който не допускаше възражения. — И повече нито дума за Огледалото.

Лиан затвори книгата и тръгна с него. Не разговаряха. Макар че вечерта свършваше, Каран още я нямаше. Лиан хапна набързо някаква храна, легна и скоро заспа.

По някое време от изкусителния, удивителен сън на летописец го събуди разгорещен спор. Единият глас беше на Каран, другия не познаваше. Явно разпрата беше сериозна.

— Значи казваш, че не мога да напусна Шазмак, докато Тенсор не се върне?

— Каран, Каран… Не те задържаме насила тук. Никога не бихме те подложили на такъв позор. Но по света стават големи промени и ние сме длъжни да се защитим. Тенсор изпрати вест, че ти знаеш нещо за Огледалото. Иска да говори с тебе, преди да ни напуснеш. Нима молбата му не е разумна? Дружбата между твоя род и аакимите е прастара, дължиш ни поне това. Молим те да почакаш.

— Не отричам нито дружбата, нито дълга си — отвърна Каран, — но не мога да чакам. И без това се забавих прекалено. С удоволствие ще се срещна с Тенсор някъде по пътя, може би в Нари, защото трябва скоро да бъда в Сит. Не знам нищо за никакво Огледало.

— Каран, днес Раел е бил в библиотеката и е чул аакимнинга да казва на Емант, че то е намерено. Нима и сега ще твърдиш, че изобщо не си чувала за това?

— Емант! — отекна разяреният вопъл на Каран. — Какво е направил на Лиан? Не биваше да го оставям сам.

— Зейнът е невредим — увери непознатият глас, после се чу шум от събаряне на стол. — Каран, недей да…

Външната врата се затръшна.

Лиан седна на нара, лицето му се обля в горещина от срам и отвращение към себе си. Каквито и тревоги да я бяха налегнали и въпреки че той бе погазил обещанието си в най-лошия за нея момент, тя първо бе помислила дали той е жив в здрав. Какъв тъпанар беше…

Искаше му се никога да не е чувал за проклетото Огледало. И тогава сънят отново нахлу в съзнанието му. Копнееше Каран да се върне и едновременно се плашеше от срещата с нея. Огледалото… все това Огледало. Дори насън му се явяваше както преди малко. Виждаше го с въображението си — същия образ, който бе зърнал в сънищата на Каран преди две седмици. Мярна му се огледалната повърхност с женското лице.

Но в неговия сън имаше и друго. Нещо се разтвори в Огледалото или изплува от него . Но какво? Колкото и да се насилваше да го улови, то му се изплъзваше. Изведнъж просветна отчетливо в ума му и пак изчезна. Все пак се задържа толкова, че да разбере какво е. Каменна плочка с четири съвсем различни писмености в отделните си части. За две се досети по формата на буквите въпреки мимолетното видение. Древни азбуки на Сантенар, които бе изучавал преди години. Третата беше сричкова азбука от източните земи. Нея не можеше да чете.

Но четвъртата позна на мига, както би я познал всеки вещ в Преданията човек. Сложната, натруфена, красива официална азбука на кароните, чиято тайна те не издаваха от хилядолетия. Не я знаеха дори аакимите, толкова отдавна покорени да се трудят за тях. Никой никога не я бе разгадал. По гръбнака му плъзна студ. Бе сънувал Тълкувателната плоча — митичния ключ към писмеността на кароните. Съвременните книжници се присмиваха на идеята за съществуването й. А в повечето древни летописци (чиито трудове Лиан бе изчел от кора до кора) се отнасяха с недоверие към мълвата. Според други обаче бе задължително да има такъв предмет, както например е необходима Голямата северна земя, за да е уравновесен светът. Щом писмеността на кароните си остава неразчетена, трябва да има ключ… и значи Плочата съществува.

Разполагаше ли с този ключ, неразшифрованите каронски ръкописи, с които бяха претъпкани някои архиви, щяха да му бъдат достъпни. Само пълните библиотеки на Алсифър му стигаха, изоставени след затварянето на Рулке в Нощната пустош. А убиецът на сакатото момиче можеше и да е бил карон.

Лиан сякаш още сънуваше и щастливото вълнение го понесе към голямата стая. Завари я празна. В стаята на Каран беше тъмно, само шепа звезди блещукаха в мрака зад прозореца. Странната логика на съня търсеше отговори. Къде да го намери, ако не в Огледалото? Вдигна ръка, докосна светилника над вратата и той замъждука.

Простичкото обзавеждане включваше малка маса и три стола при прозореца. Бяха изработени от сложно преплетен син, почти черен метал. До лявата стена имаше два скрина, обковани с желязо, и шкаф с множество чекмедженца. Раницата на Каран беше пъхната между шкафа и единия скрин. По средата отдясно беше широкият нар, също с метална рамка и синкава завивка. Отгоре бе оставена книга с кожена подвързия — тънка, но с много листове.